Отношение между категориите обучение и образование

   При определяне предмета на дидактиката почти всички автори на учебници или други трудове по дидактика използуват понятията обучение и образование. Тези понятия, наред с понятието възпитание, се разглеждат като основни, категориални понятия и при разкриване на предмета на класическата педагогика. При това обикновено системата от основни понятия не се обосновава, не се формулират критериите за техния подбор. Твърде често различните автори прибавят към тях и редица други понятия като например личност (формиране на личността), среда, култура, самообразование, самовъзпитание и др. Според Д.Цветков на равнище обща педагогика могат да се разграничат две глобални (всеобхватни) педагогически понятия - образование и възпитание. Тяхното съдържание включва пределно общи признаци, които служат за разграничаване на педагогическата от непедагогическата действителност. При това те могат да се разглеждат и като противоположни, и като тъждествени, и като частично съвпадащи. В първия смисъл понятието образование се асоциира с усвояване на знания, умения, подготовка за определена професионална и социална дейност, понятието възпитание - с формирането на възгледи, убеждения, потребности, способности, поведение. Във втория смисъл с едно от двете понятия се означава цялата педагогическа реалност, а в третия смисъл се подчертава взаимовръзката и различието между тях. Глобалното определение на предмета на общата педагогика се свежда до наука за общите свойства и закономерностите на образованието и възпитанието (като целенасочено развитие, като педагогическо формиране). Наред с тези пределно общи понятия според автора може да се изгради относителна самостоятелна йерархична система от основни педагогически понятия (категории): педагогическа дейност, педагогическо взаимодействие, педагогически процес и педагогическа система. По-разгърнато общата педагогика се разглежда като наука за общите свойства и закономерности на педагогическата дейност, педагогическото взаимодействие, педагогическия процес, педагогическите и образователните (училищните) системи.

   За дидактиката глобални са понятията образование и обучение. Те са тясно свързани помежду си и взаимно се проникват. Те също могат да се разглеждат и като противоположни, и като тъждествени, и като частично съвпадащи.

    В педагогическата и специалната дидактическа литература се срещат различни определения на категориите образование, обучение и възпитание. Тези различни произтичат от полисемията, характерна за всяка една от посочените категории и отразяват аспектите на разглеждането им, акцентирането върху едни или други моменти. Някои автори изобщо се отказват да ги дефинират поради многозначността на тези категории. Смята се, че е достатъчно да се разграничават на базата на пределно общи признаци, тъй като опитите да се определят с помощта на повече признаци крият опасност от непълнота и едностранчивост. Наблюдава се своеобразен парадокс: колкото по-разгърнати определения се предлагат, толкова по-уязвими са те, толкова по-голяма е възможността да бъдат оспорени. За това свидетелствува и проведената на страниците на сп. "Народна просвета" през 1966 и 1967 г. широка дискусия.

Би могло да се обособят два различни подхода при разкриване на взаимоотношенията между категориите възпитание, образование и обучение. При първия подход една от категориите се разглежда като централна, най-широка по обем. Най-често за такава категория се приема или възпитанието, или образованието, или обучението. При втория подход всички категории се разглеждат като равнопоставени, еднопорядкови.

Редица автори приемат, че възпитанието е най-основното понятие. Според тях в неговия широк смисъл то включва в себе си и образованието, и обучението. В тесен смисъл то характеризира едни или други отделни негови разновидности (нравствено, естетическо и др.). Т.А.Илина например разграничава няколко значения на това понятие:

1. в широк социален смисъл, когато става дума за възпитателното въздействие върху човека на целия обществен строй и на обкръжаващата го действителност;
2. в широк педагогически смисъл, когато се има предвид целенасоченото възпитание, осъществявано в системата на учебно-възпитателните заведения (или в някое учебно-възпитателно заведение), обхващащи целия учебно-възпитателен процес;
3. в тесен педагогически смисъл, когато под възпитание се разбира специалната възпитателна работа, насочена към формиране на система от определени качества, възгледи и убеждения у учениците;
4. в още по-тясно значение, когато се има предвид решаването на определена възпитателна задача, свързана например с формирането на нравствени качества (нравствено възпитание), на естетически представи и вкусове (естетическо възпитание) и т.н.

   Авторката изтъква, че възпитанието в широкия педагогически смисъл е целенасочен процес, осъществяван под ръководството на специално определени от обществото хора - учители, педагози, възпитатели, включващ всички видове учебни занятия и извънучебна, специално провеждана възпитателна работа.

   Разглеждането на възпитанието като най-важна категория обикновено се свързва с етичните философски учения за смисъла на човешкия живот, за предназначението на човека, за утвърждаване на доброто, на възвишеното.

   Професор П.Цонев определя възпитанието като подпомагане на психофизичния развой на младото поколение към общочовешки културни идеали. Той изтъква, че понятието възпитание, както и всички останали понятия, съществено се изменят с развитието на науките. Думата възпитание произхожда от старобългарския глагол "пнтатн" (питати), което означава "храня". Първоначално възпитанието се свързва главно с отглеждането или отхранването, а впоследствие, под влияние на проникването на европейската педагогическа мисъл у нас след Освобождението от османско робство, то се е разбирало като въздействие върху волята, върху нравственото съзнание.

    Авторът различава при възпитанието две дейности: отглеждане, което нарича педагогическа диететика и ръководене. Общото и при двата вида възпитание е, че липсват воля разум, понеже не са още развити. Според него науката, която се занимава с възпитанието, се нарича педагогика, а науката, която се занимава с ръководенето на децата чрез непосредствено въздействие върху волята им, се нарича ходегетика (от старогръцкия глагол  водя). Със засилване на детските психофизични сили внушението на личността на възпитателя отстъпва място на внушението на знанията и личните преживявания, вместо волята на възпитателя собствената воля на ученика, ръководена от съображения и чувства, започва да управлява делата му. Така според автора възпитанието се превръща в обучение, или развитието чрез чуждо съдействие, чужда воля, чрез чуждо внушение се заменя със саморазвитие, ръководено от собствена воля, самовнушение, внушението на придобити знания и собствени чувства. Той обособява два основни дяла в дидактиката: 

1. теория и практика на обучението
2. ходегетика или училищна дисциплина. 

   Макар че в съвременни условия тези схващания на проф. П.Цонев и особено неговата теза за превръщане на възпитанието в обучение едва ли могат да се приемат безрезервно, не буди никакво съмнение твърдението му за тясната взаимовръзка между възпитанието и обучението, за това, че "твърде редки са случаите, да не кажем никак, когато или само се възпитава, или само се обучава. Според него образованието е "по-висше и обхващащо съдържанието и на възпитанието, и на обучението и тяхната обща цел".

Всеки индивид притежава една определена степен на образоваемост, свой индивидуален коефициент, който се детерминира от съвкупността на психофизическите му особености. Образователното въздействие е възможно само в границите на този коефициент. Д.Кацаров използува понятието образовател и образоваем. Според него възпитанието и обучението са неделими едно от друго, взаимно се проникват и преплитат. Различията между тях се свеждат до това, че възпитанието цели формирането предимно на волевата и емоционалната природа на детето, а обучението - развитието предимно на ума, обогатяването му със знания.

   Проф. М.Герасков разглежда образованието като предпоставка за културния живот и като важно средство за стимулиране на творческите сили на личността и обществото. Той изтъква, че мнозина дидактици схващат образованието интелектуалистично, т.е. мислят, че неговата основна особеност е притежаването на знания и развитието на интелектуалните способности. Други му придават волунтаристично значение, т.е. че образованието се състои главно във формиране на съзнателна воля, в развитието у човека на способността към самостоятелно действие или можене. Според него най-приемливо е схващането на онези автори, които синтезират и двете страни, които търсят по-широк смисъл в това понятие. Думата "образование" е по-нова от "възпитание". По своя етимологичен смисъл образованието изразява възможността човек да добие "образ", тя е определена изразна форма. Образованието е, от една страна, дейност и процес, през който минава подрастващия човек, за да достигне до по-висша форма. В края на този процес образованието е вече резултат. Като процес образованието е подбуждане, оформяне и хармонизиране на детските психофизични сили, обогатяване на детското съзнание с ценни преживявания и познания, а като резултат то е съвкупност от съвършенства, които детето придобива.

   Авторът отбелязва, че в миналото образованието се е схващало повече като добиване на научни познания, така че понятията ученост и образованост са били схващани почти в един и същ смисъл. Например Я.А.Коменски под образование разбира "цялото познание на нещата, на изкуствата и езиците". За да стане човек учен или образован, трябвало е да ходи на училище и да се учи при учени хора, т.е. при учители. Така е произлязла думата обучавам . В училищния живот обучението е най-важната дейност, която се извършва ежедневно. При него се предполагат две страни - ученик и учител. Обучението обаче не е изключително училищна дейност, а може да се извършва и във всички други области - офицерът обучава войниците, майсторът - своите чираци и пр. В широк смисъл обучението се разглежда "като целесъобразна дейност от страна на подготвен човек, за да подготви друг в същото направление или в същата способност. 

   В дидактиката под обучение се разбира организирана, продължителна дейност, чрез която учителят подпомага методично ученика да получи образование, за което е пригоден или към което се стреми... Образованието като процес се извършва главно чрез обучението, или обучението е образователен процес, в резултат на който трябва да се получи "образованост".

   М.Герасков разглежда образованието, от една страна, като резултат на културата, а от друга - като инструмент за нейното поддържане и усъвършенствуване. Според него в най-широк смисъл култура е всичко онова, което човечеството, чрез силата на своя ум, е пресъздало и пресъздава от природните материали и сили, за задоволяване на своите нужди и за по-успешно самосъхранение. Той подчертава единството между материалната и духовната култура. Същевременно посочва взаимовръзката и различието между понятията "култура" и "цивилизация". Като изтъква, че тези понятия твърде често се употребяват и като синоними, той приема, че цивилизацията характеризира определена степен в развитието на културата.

   Д.Кацаров също изяснява взаимоотношението между понятията "образование" и "култура". "Ако с образованието - пише той, - обозначаваме процеса, чрез който се постига непрекъснатостта в духовното развитие, и ако с културата означаваме съвкупност на духовните ценности на живота в даден момент на развитието, то ясно е, че те изразяват динамиката и статиката на едно и също нещо -състояние на духовния живот в даден момент и място (културата) и възможността на неговото съхранение и по-нататъшно развитие (образованието). Доколкото, обаче, с културата ние изразяваме общия процес на все по-голямо разрастване на духовните ценности, образованието, естествено, се явява един съподчинен на нея процес на непрекъснато все по-пълно и по-съответно приобщаване на отделните индивиди кьм самия този общ процес на културното движение."

   Според П.Цонев понятието "просвета" е съставка на обучението, и е по-нисше от него. Просветата се отнася до наблюдаваната страна на обучението, до знанията и не съдържа възпитателни елементи.

   В проведената от сп. "Народна просвета" през 1966 и 1967 г. дискусия някои автори (Ал.Влайков и др.) изказаха мнение, че възпитанието, образованието обучението са равнопоставени, еднопорядкови понятия, които отразяват три най-съществени страни от подготовката на човека: овладяването на нравствени добродетели, на научни познания и на практически знания, умения и навици.

   Процесът на обучение особено непосредствено формира съзнанието на личността, нейната интелектуална сфера, а процесът на възпитанието - мотивационната и действено-емоционалната сфера.

   В Педагогика (под ред. на СА. Смирнов, М., 2000) обучението се определя като "целенасочен процес на управление на познанието на явленията от обкръжаващия свят, на техните закономерности, историята на развитието им и усвояване на способите на дейност, в резултат на взаимодействието на ученика с учителя или други обучаващи се" . 

   

   Възпитанието се разглежда като "процес на целенасочено влияние, целта на който е натрупване от детето на необходимия за живота в обществото социален опит и формиране у него на приетата от обществото система от ценности".

   В Педагогика (под ред. на П.И. Пидкасистий, М., 1998) образованието се определя като "обществено организиран и нормиран процес на постоянно предаване от предшестващите на следващите поколения на социално значим опит, осигуряващ в онтогенетичен план формиране на личността в съответствие с нейната генетична програма и социализация ". Авторът уточнява, че това определение разкрива същността на образованието в процесуален план. В своя структурен чрез образованието се разглежда като триединен процес, включващ усвояване на опит, възпитание на поведенчески качества, а също физическо и умствено развитие.

   На равнището на дидактиката е целесъобразно да се обособят две глобални понятия - обучение и образование. Те могат да се разглеждат и като относително самостоятелни, и като изцяло или частично съвпадащи (кръстни) понятия. Твърде често под образование се разбира предимно системата от знания, умения, навици, както и равнището на интелектуалното развитие на едно или друго лице, на една или друга съвкупност от хора. В зависимост от училищната степен се разграничават начално, основно, средно, полувисше и висше образование, а в зависимост от вида на училището - общо или професионално  образование, светско или религиозно образование, класическо или реално образование и пр. В тези случаи обикновено образованието изразява определен резултат, характера на придобитата квалификация. Мнозина автори обаче предпочитат да разглеждат образованието не само като резултат, а и като процес, т.е. като единство от процеса и получените от него резултати.

   Обучението обикновено се определя като средство за предаване и усвояване на социалния опит, за придобиване на образование. То представлява единна, цялостна форма на човешката дейност, която не се свежда до механичния сбор от действията на отделния учител и отделния ученик. Неговата цялостност намира израз в единството между преподаването и ученето като взаимосвързана дейност на социалните субекти - обучаващите и обучаваните. В процеса на обучението подрастващите усвояват не само определена система от знания, умения и навици, а и се изграждат като личности, т.е. придобиват не само образование, а и се развиват и възпитават. Чрез своята образователна, възпитателна и развиваща същност обучението изпълнява изключително важни социални функции. Наистина върху подрастващите твърде голямо влияние оказват природната и културната среда, в която те живеят. Но това обстоятелство не омаловажава необходимостта от организирано обучение. Има твърде голяма разлика между развитието, което детето добива свободно, без намесата на училището, и това, което то получава в процеса на обучението. Често пъти познанията, които черпи от живота, са несистемни или неточни за разлика от системните и научни знания, които осигурява обучението. Чрез организираното обучение подрастващите се развиват и усъвършенствуват много по-цялостно и по-интензивно в сравнение с непреднамереното влияние на външната среда. Характерното за обучението е, че то се провежда в специална обстановка: училище, класни стаи, кабинети. При него се осъществява взаимодействие между учители, ученици и средства за обучение (учебници, книги, нагледни средства и т.н.).

   Разглежданите дидактически категории образование и обучение се намират в сложно взаимоотношение. Определянето на обучението като средство за придобиване на образование съвсем не означава, че взаимовръзката между тези категории може да изрази единствено с релацията средство - цел. В действителност доколкото под образование се разбира не само определен резултат, а и процесът на неговото постигане, то и обучението не може да се разглежда само като средство, т.е. като нещо външно, без да се има предвид неговата вътрешна, съдържателна страна. Наистина при използуване на понятието обучение акцентът пада върху външната, дейностно-процесуалната, технологическата страна на този феномен, но тя не може да съществува независимо, изолирано от съдържателната, резултативната му страна. Поради тези съображения при разкриване на предмета на дидактиката категорията обучение има първостепенно значение. Това се потвърждава и от обстоятелството, че дори онези автори, които отдават предпочитание на категорията образование, също не се задоволяват само със съдържателната страна, а насочват вниманието си и към процесуалната страна. Категорията обучение може да се разглежда като най-важна за изясняване на научния статут на дидактиката и по други съображения. Дидактиката изучава същността и закономерностите на обучението, което има институционализиран характер, което се осъществява в определени училищни или други образователни системи. То е само едно от средствата, макар и най-главното, за придобиване на образование. Човек може да овладява знания или умения и самостоятелно, по пътя на самообразованието. Той може да черпи необходимата му информация от книгите или от други източници на знания, от всекидневното си общуване със заобикалящите го, от контактите си с природата, с произведенията на материалната и духовната култура. С други думи, той може да учи без наличието на друг човек, който да организира и ръководи неговата дейност. Всичко това е характерно за по-широкия процес на социализацията на личността и едва ли може да бъде пряк обект на изследване от дидактиката.

   С основание проф. М.Герасков подчертава, че важна страна на образованието, което се осъществява чрез училищното обучение, е получаването на ясни и верни познания за природата и човешкия живот. Другата страна е развитието на детските психофизични сили. Главните подбуди за познание според него се коренят в инстинкта за самосъхранение, в специалния познавателен инстинкт, в стремежа за постигане на едни или други утилитарни или по-висши (идеални) цели, без които е невъзможна социалната адаптация, в подражанието и т.н. При това способността индивидът да бъде обучаван се разглежда като природна заложба, както и способността за физически растеж и развитие. Тази способност е повече или по-малко индивидуализирана, т.е. всеки отделен индивид различно е способен да се образова и се стреми към различно образование. Възможността за образование се определя не само от вътрешните, личностните особености, а и то редица външни, социални фактори и условия. Всяко общество има свои особени диспозиции, които определят характера на общественото образование. Образованието е едновременно функция и предпоставка за културното развитие.