Предмет и функции на дидактиката

   Една наука е толкова по-развита, колкото по диференциран е нейният предмет, колкото по добре са опознати закономерностите на явленията от изследваната от нея област, колкото по-точен е нейният понятно-терминологичен апарат и по-надежден е използуваният от нея изследователски инструментариум. Като наука дидактиката обхваща такава сфера на дейност, която е насочена към изграждане на относително цялостна система от знания, предписания, принципи, обяснителни схеми и модели, прогнози, хипотези, концепции и идеи като предпоставка за ефективно обучение. Мнозина автори се задоволяват с твърдението, че обект на дидактиката е обучението, без да разкриват нейния предмет. Такъв подход обаче не позволява да се диференцира предметът на дидактиката от предметите на другите науки, които също имат за обект обучението, като например педагогическата психология, училищната хигиена, педагогическата социология и др.

   За разлика от всички останали науки, които изучават едни или други страни и аспекти на обучението, дидактиката го изследва като цялостно явление, като относително самостоятелна система. Цялостността на обучението в неговата социална същност намира израз в единство между преподаването и ученето като взаимносвързана дейност на социалните субекти - учителите и учениците. Като особен вид социална дейност обучението функционира в рамките на по-широка система - учебно-възпитателния (педагогическия) процес. Поради това дидактиката не може да се развива независимо, изолирано от педагогиката, а дидактическите обобщения са особена категория педагогически знания. Не случайно някои автори определят дидактиката като наука за закономерностите на учебно-възпитателната дейност, която се осъществява в обучението. И тази постановка е напълно основателна, тъй като обучението изпълнява не само образователни, а също възпитателни и развиващи функции. При този подход обаче могат да възникнат по-големи или по-малки трудности при разграничаване на предмета на дидактиката от този на теорията на възпитанието. Ето защо за по-голяма яснота и точност е за предпочитане обучението да се разглежда като относително самостоятелна цялост в рамките на по-голямата система, която представлява педагогическата система (учебно-възпитателният процес). Такъв подход е по-приемлив, тъй като дидактическите отношения, възникващи в процеса на обучението, се отличават със своята специфика от възпитателните отношения, които изучава теорията на възпитанието. Съществена особеност на обучението е, че то подготвя учениците за живота не пряко, а повече или по-малко опосредствапо чрез овладяване от тях на едни или други дейности в преобразуван, редуциран и синтезиран вид. Това не може да не даде отражение върху възпитателните му функции.

   Най-характерното за възпитанието като относително самостоятелна област е прякото, непосредственото участие на подрастващите в разнообразните видове обществена дейност. Лотар Клингберг(Lothar Klingberg) като посочва антиномията между постановките "училището не трябва да бъде принципно различно от живота" и "училището е училище, а животът е живот" подчертава, че, за да изпълни своята особена функция, училището не трябва да се "разтваря" в обществения живот, но училището не трябва да бъде принципно различно от живота. Обикновено усвояването на учебното съдържание от учениците се осъществява последователно чрез неговото разчленяване на по-големи или по-малки структурни единици или части. Същото не може да се каже по отношение на формирането на личностните качества. Диалектиката на единството между обучението и възпитанието в цялостния учебно-възпитателен (педагогически) процес се проявява в непрекъснато променящото се съотношение и съчетание между изкуствено конструираното и действително реалното, което естествено съществува в живота.

   Дидактиката разглежда обучението като особен вид обществена дейност, насочена към изпълнение на социалните изисквания по отношение на подготовката, развитието и възпитанието на подрастващите. Тя изучава обучението като реален факт и същевременно като обект на научно обосновано конструиране. Най-общо предметът на училищната дидактика може да се определи по следния начин: дидактиката изследва обучението като относителна самостоятелна цялост, като вътрешно единство между дейността на учителя, наричана преподаване, и дейността на учениците, наричана учене. Целостта на обучението, вътрешното му единство се реализира чрез неговите инварианти и вариативни характеристики. Основните му инварианти, иманентни характеристики са именно взаимовръзката, взаимодействието, единството между преподаването и ученето (върху основата на учебното съдържание), между съдържателната и процесуалната му страни. Тези характеристики представят обучението като обект на изучаване от дидактиката. Но същевременно то е и обект на научно обосновано конструиране. От този аспект освен посочените инвариантни характеристики за неговата цялостност голямо значение имат редица вариативни характеристики, най-значимите от които са единството между цело формиращата и резултативната, ценностно ориентационната и мотивационната, организационната и технологическата, образователната, развиващата и възпитателната страни на обучението. Тези именно характеристики се включват в предмета на дидактиката.

   Основното, главното дидактическо отношение е отношението между преподаването и ученето. От обучението като обект на изследване и конструиране дидактиката извежда на преден план това именно отношение и го обособява в свой специфичен предмет, без той да се покрива с предмета на която и да е друга педагогическа наука, изучаваща в един или друг аспект обучението. При дидактическия подход към обучението всички останали отношения, които възникват в процеса на обучението: отношението на ученика към учебното съдържание, отношенията между самите ученици и др. се обединяват около това главно дидактическо отношение. Вън от него тези отношения могат да придобият относителна самостоятелност. Например от психологическа гледна точка отношението на ученика към учебния материал също може да бъде разглеждано като главно, същностно. Познавателната дейност може да се осъществява и извън обучението, без учителя. В обучението обаче единственото между преподаването и ученето обединява цялата система от Дидактически отношения.

   Поради спецификата на своя предмет с основание дидактиката може да се определи като интегративна наука за обучението. Тя се отнася към групата на социалните (обществените) науки и по-специално към науките за социо-културното възпроизводство на човечеството, която има фундаментално-теоретичен и технологично-приложен характер. Разглеждането е само като теоретична или само като приложна наука е едностранчиво. За проф. М.Герасков например тя е приложна наука - отчасти описателна, отчасти нормативна. За проф. П.Цонев дидактиката е наука, която се занимава с теорията и практиката на образованието.

   В миналото, а дори и сега все още се изказват мнения, че дидактиката е изкуство. Я.А.Коменски я определя като "всеобщо изкуство да се обучават всички на всичко" за разлика от математиката, която разглежда като изкуство всеки сам да се учи. Някои автори разглеждат дидактиката едновременно и като наука, и като изкуство. В действителност в миналото не винаги е правено строго разграничение между понятията "наука" и "изкуство". Например науките, изучавани в тривиума (граматика, риторика и диалектика), а и в квадривиума (аритметика, геометрия, музика и астрономия), твърде често се определяли като седем свободни изкуства. Разглеждането на дидактиката и днес като изкуство може да се обясни с отъждествяването на явлението обучение с науката за него. Наистина обучението може да се разглежда и като изкуство, като дейност, която изисква много умения и майсторство. Но то ще бъде толкова по-успешно, колкото повече се опира на науката за неговите особености и закономерности - дидактиката.

   Интегративният характер на дидактиката се изразява главно в това, че тя, от една страна, осигурява взаимовръзката не само между отделните теории и обяснителни модели, които разработва, а и между абстрактните концепции за обучението и неговата функционално-технологическа интерпретация, а от друга страна, дидактическите обобщения пронизват всички останали педагогически науки, имащи отношението към обучението. Дидактиката е развиваща се система от знания и норми за обучението като реален факт и научнообоснован проект. Тя разкрива неговите най-общи принципи и закономерности, които обясняват и теоретически обосновават структурирането и функционирането му като явление и прогностичен модел. Своите интегративни функции дидактиката може да изпълнява особено на съвременния етап, когато вече се изгражда като системно-теоретична наука.

   Структурата и съдържанието на дидактиката непрекъснато се изменят и обогатяват във връзка с нейното развитие. Основната проблематика на дидактиката произтича от нейния предмет. В почти всички съвременни трудове и пособия по дидактика се разработват по-схематично или по-разширено въпросите за целите и задачите на обучението, за неговата същност и особености като дейност и процес, за съдържанието на образованието и обучението, за технологията на обучението, която обикновено включва в изясняването на неговите принципи, методи и средства, за организационните системи и форми на обучението и пр. В по-старите дидактики се включват и някои други въпроси. Така например дидактиката на проф. М.Герасков съдържа ценни данни за училището, образованието и културата, за ученика и по-специално за физиологическите и психологическите страни на обучението. Проф. П.Цонев пък разглежда въпросите за условията на обучението, за вътрешната организация на училището, за образователната хигиена и здравните условия на обучението. Проф. Д.Кацаров акцентира върху изясняването на основните фактори на образованието, на ролята на учителя, на най-важните принципи и постулати на образованието и пр.

   Трябва да се подчертае, че при представяне на структурата и съдържанието на дидактическата проблематика не съществува пълно единство между различните автори. Това може да се обясни преди всичко с нееднаквия подход на отделните учени към обучението и към другите категории на дидактиката. В зависимост от това, кое понятие се приема за основно, се възприема една или друга структура на дидактическата проблематика.