Прагматизмът и персонализмът в дидактиката

Тома Аквински

   Върху теорията и практиката на обучението силно влияе прагматизмът (от прагма - практика, дело). Като познавателна методология прагматизмът поставя на преден план полезността, действено-приложния (инструменталния) характер на човешкото познание. Разработвано от Ч.Пърс, У.Джеймс и др. това направление намира широко приложение в дидактиката още от времето на Джон Дюи, основателя на инструментализма, и на Уйлям Килпатрик, основателя на експериментализма. Според тях ученето придобива субективна мотивираност, когато знанието служи на индивидуалната или на груповата практика. Усвояването на систематизирани научни знания чрез изучаване на отделни учебни предмети не води до задоволителни резултати, защото не е свързано с реалния живот и личния опит на подрастващите. Те заменят предметната учебна система с т.н. метод на проектите или на комплексите, който придава на обучението проблемно-активен характер, тъй като учениците изпълняват различни житейски практически задачи, съответстващи на техния опит. Някои съвременни неопрагматисти са по-умерени и не отричат изцяло системността в обучението. Днес все повече се изтъква необходимостта от неговото по-широко проблематизиране, от преодоляване на предимно интелектуалистичния му характер и по-тясното му свързване с живота, с практиката.

   Върху познавателните методологии на дидактиката определено влияние оказват постиженията на когнитивната психология (Л.Фестингер, Дж.Брунер, Д.Норман), на генетичната психология (Ж.Пиаже) . Не трябва да се пренебрегват също и такива направления като бихевиоризмът и необихевиоризмът, есенциализмът и др.

   Познавателните методологии на дидактиката са тясно свързани с нейните философско-антропологически и философско-социологически основи, което е съвсем естествено. Антропологическите концепции за природата на човека, както и социологическите концепции за същността на обществото обикновено дават по-голямо или по-малко отражение върху ориентацията към една или друга познавателна методология. Всяко едно от двете направления - антропологическото и социологическото - включва в себе си богато многообразие от варианти, които отразяват плурализма в схващанията на различните учени. Докато в миналото тези направления съществуват като повече или по-малко обособени, с преобладаване ту на едното, ту на другото, в съвременни условия е налице тенденцията за синтезирането им, за взаимното им обединяване и допълване. Нещо повече. Тази тенденция е характерна и по отношение на двете относително самостоятелни и противоположни концепции за природата на човека: егоистично-индивидуалистичната и социоцентрично-колективистичната, а също и по отношение на концепциите за същността на обществото, обединени в двата крайни (екстремни) варианта: органичната социология и материалистическата социология. В условията на засилване на плурализма във възгледите и убежденията не трябва да се пренебрегват и теологичните (философско-религиозните) концепции за природата на човека, които намират израз в такива широко разпространени в света религии като християнството, исляма и будизма и най-различните им разновидности. Известно е, че твърде широко разпространение в западноевропейските страни имат философско-религиозните направления неотомизъм, персонализъм и др. Неотомизмът, чийто първосъздател е Тома Аквински, се основава на вярата в съществуването на свръхестествен духовен свят. Според френския католически мислител Жан Маритен настоящата агония на света е преди всичко белег за една върховна криза на християнския дух, поради което е необходимо обновяване на християнското съзнание като предпоставка за моралното превъзпитание на човечеството. Неотомистите разграничават истините на разума от истините на вярата и дават предпочитание на религиозните убеждения, на съчетаването на научното образование с религиозното възпитание.

Р.Флюелинг

   Персонализмът (в религиозния му вариант) (Н.Бердяев, Р.Флюелинг и др.) разглежда света като съвкупност от множество индивидуални съзнания и воли. Човек е творец на самия себе си. Неговата личност се формира в резултат на собствените му усилия, а не под влияние на природната среда или обществото. А това предполага съсредоточаване в себе си, насочване на вниманието към вътрешния свят, чрез което се постига връзката с Бога.

Егоцентрично-индивидуалистичната концепция за човека е методологическа основа за индивидуалната дидактика и педагогика и на техните разновидности, а социоцентрично-колективистичната концепция - на колективната дидактика и педагогика и на техните разновидности. Във връзка и със съществуващите по-главни философско-социологически концепции, обединени от органичната или материалистическата социология са се обособили най-различни Дидактически и педагогически направления, теория и учения. По своята философска основа те се обединяват главно около духовно-научната (културно-философската, неохегелианската) педагогика, критично-теоретичната (еманципаторска) педагогика, прагматичната педагогика, неоконструктивизмът, екзистенциалната педагогика, експерименталната педагогика, емпиричната педагогика, неореалистичната педагогика, неотомистичната педагогика, персоналистичната педагогика и есенциализма. В зависимост от връзката на педагогиката (дидактиката) е органичната или материалистическата социология могат да се разграничат демократична (неавторитарна) педагогика и авторитарна (тоталитарна) педагогика. Към първата се отнасят: социалнодемократичната, либералнодемократичната, анархолибералната, неоконсервативната педагогика, а към втората - автократичната (бонапартистката), националсоциалистическата, утопичносоциалистическата и т.н. революционносоциалистическа (марксическата) педагогика.

    Методологическото обосноваване на дидактиката и на дидактическия подход към обучението е сложно единство между гносеологично, антропологично и социологично. При това то обикновено се основава още на други две пределно общи равнища: фундаменталното и технологическото обосноваване, които обаче са по-малко общи от него. При фундаменталното обосноваване на преден план се открояват общите свойства и закономерности на базовите дидактически явления, а при технологическото - техните дейностно-процесуални (операционни) характеристики.