Рационалистическа методология в дидактиката

В рационалистическата методология могат да се обособят три основни направления: диалектика, херменевтика и феноменология.

Макс Вебер

   Като познавателна методология диалектиката възниква още в дълбока древност и продължава да се развива и до днес. Тя може да се отнесе към т.н. обективен рационализъм. Разработва се от такива авторитети като Сократ, Платон, Аристотел, Кант, Хегел и др. С други думи, диалектиката не съществува само в нейния марксистки вариант. Освен това тя не е единствено възможна гносеология. Характерна особеност на категориалния подход на диалектиката е неговата систематизиращо-класифицираща насоченост, ориентирана към създаване на най-общи модели и концепции. Тя се осъществява с помощта на такива глобални понятия като явления-същност, форма-съдържание, цяло-част, общо-обобщено, причина-следствие, необходимост-случайност, възможност-действителност и др. Върху основата на този подход се стига до формулиране на най-общи закономерности на обучението, до разработване на предимно формални, с висока степен на абстрактност модели и структури, до разкриването на фундаментални противоречия и т.н. При това характерно за феноменологичната диалектика е стремежът предимно към примиряване (съгласуване) на противоречията, отколкото тяхното преодоляване.

Разновидности на субективно-личностния рационализъм са херменевтиката и феноменологията.

   Началото на херменевтиката се поставя още в древността. Платон и Аристотел я разглеждат като учение или изкуство за тълкуване на поетични и митологични произведения. Впоследствие тя претърпява съществени изменения и се утвърждава като важно направление за обяснение и разбиране на многозначността и субективността на езика като израз на целесъобразната мотивираност на човешката дейност (Дилтай, Вебер, Хайдегер, Кун и др.). В областта на дидактиката херменевтиката е насочена към разработване на способи за обяснение на класически педагогически текстове, а също и на актуални описания на най-различни дидактически феномени. За да достигне пълнота на разбирането, тя използува най-различни средства: антиципация на неизказаното, търсене на причината за неразбирането в субекта, стремеж към възможно най-голяма откритост към другите и пр. Според Дилтай чрез херменевтичните методи даден автор може да бъде разбран по-добре, отколкото самият той разбира себе си. Херменевтиката намира широко приложение при различните форми на обяснителното четене, при изучаването на документи, на художествено-педагогически произведения и др. В Германия съществува самостоятелно направление херменевтична дидактика, разработвано предимно от педагозите в университета в Гьотинген.

 Феноменологията е тясно свързана с херменевтиката. Нейното обособяване се основава на прехода от тълкуване на текстове към обяснение и разбиране на езика (а чрез него и на поведението) като израз на връзката между индивидуалното и общественото съзнание. За разлика от херменевтиката, която е насочена към разкриване на обективното, прикрито зад субективните мнения и оценки, феноменологията търси дълбочинната субективна детерминираност на социалните явления, т.н. чисто съзнание, първичните субективни преживявания, очистени от натрупани мнения, оценки и думи, т.е. интенционалността, насочеността, установката на личността. Нейни по-видни представители са Хусерл, Сартр, Хайдегер, Мерло Понти, Т.Лит и др. Основоположникът Й.Хусерл различава в езика няколко слоя: езикова обвивка, психически преживявания, мислена представа за обекта, съдържание и смисъл на езиковите изрази. Интенционалността на личността намира израз особено в последните слоеве и чрез редукцията и ейдетичната (интелектуалната) абстракция се достига до първичната субективиост и интрасубективност, което позволява да се разбере общозначимата целесъобразност и рационалност на действията в личния и обществения живот. Върху тази тези се основава и екзистенциализмът, т.н. "философия на съществуването".

Мерло Понти(1908-1961)

   Феноменологичният подход към дидактическите явления се характеризира със стремеж към дълбочинна субективна, а в редица случаи и обективна детерминираност, която обикновено се постига чрез проблематизиране на очевидните, видимите резултати или тълкувания. Подобен опит за многослойно обосноваване на дидактиката прави В.Пльогер. Феноменологията и в частност екзистенциализмът стимулират критичното личностно осмисляне на субективния опит на учителите и на учениците. За дидактиците - екзистенциалисти обучението има за задача да помогне на ученика да опознае себе си. Те препоръчват бездирективното, ненасилственото възпитание и обучение, тъй като според тях директното въздействие върху подрастващия пречи на неговото екзистенциално самосъздаване. Ето защо учебно-възпитателната дейност следва максимално да отчита вътрешните, спонтанните интереси на учениците, да създава най-благоприятни условия за тяхното развитие.