Възникване на дидактиката

    В историята на образованието дидактиката почти винаги се е развивала в лоното на педагогиката. Ето защо периодите на развитието на педагогическата наука са всъщност и периоди на развитие на дидактиката. 

Елементите на педагогическата теория се зараждат в далечното минало 

   - в робовладелските държави на Древния Изток, Гърция и Рим. Педагогиката възниква като част от единната тогава наука - философията и заема видно място в ученията на древните мислители: Сократ, Платон, Демокрит, Аристотел, Квинтилиан и др. 

   Развитието на човешкото общество е невъзможно, без да се предава на подрастващото поколение натрупаният от възрастните социален опит. В първобитното общество този опит се овладява непосредствено в процеса на трудовата дейност главно по пътя на подражанието. По-късно поради общото развитие и усложняване на начина на живот на хората социалният опит нараства многократно и става невъзможно той да се усвоява само в трудовата дейност. Все по-ясно се осъзнава необходимостта този опит да се предава на подрастващите целенасочено и специално, т.е. да се обучават и възпитават те. Появява се специални обществени институции - училището, където се осъществява обучението и възпитанието на подрастващите. Заражда се педагогиката като наука за възпитанието, която, както и училището, започва да обслужва главно образователната политика на управляващите класи или слоеве. Наред с нея продължава да се развива и етнопе-дагогиката или народностната педагогика, която обхваща предаваните от родители на деца неписани наставления, поучения, традиции или обичаи в областта на възпитанието и самообразованието. В продължение на много векове - чак до епохата на Възраждането теоретичната педагогика съществува в рамките на философията. Едва през 17 в. на нашия континент тя се отделя от философията и се обособява като самостоятелна наука, която първоначално била наречена дидактика. 

   Един от основните източници на теоретичната дидактика е дидактическата литература. Тя води началото си още от древността и включва най-различни жанрове: дидактическа поезия (лирика), Дидактически епос - повести, басни, Дидактически драми, назидателни пословици, поговорки, афоризми, притчи и пр. 

   Още римският поет и писател Л.Атий пише съчинение, озаглавено "Дидас-калика" и посветено на сценичното изкуство. М.Ф.Квинтилиян (42-95 г. сл. Хр.) в труда си "Обучението на оратора" дава ценни упътвания как да се овладее ораторското изкуство, как ученикът да стане образован човек. Римският философ Луций Аней Сенека издига дидактическия принцип "да се учи не за училището, а за живота". 

   Редица Дидактически мисли с назидателен, поучителен характер се срещат в писанията (видения, жития) на много християнски проповедници - например в писмата на Иероним до Лета, в съчиненията на Августин и др. По-значително произведение с Дидактически характер от средновековието е книгата на Хуго Сен-Виктор (1097-1141) "ЕпдсИио сМазсаНса". В нея авторът обосновава седемте свободни науки или изкуства и формулира някои Дидактически правила (да се върви от познатото към непознатото, от по-краткото към по-обширното и т.н.). 

   Особено благоприятни условия за развитието на дидактиката се създават с появата на хуманизма през епохата на Възраждането. Педагозите-хуманисти (Виторино де Фелтре, Франсоа Рабле, Мишел Монтен, Еразъм Ротердамски, Томас Мор, Томазо Кампанела и др.) издигат принципа за уважение към детето, за внимателно изучаване на неговата индивидуалност. Те се обявяват против схоластичното, догматичното обучение, основано на зубренето, на механичното заучаване на текстове само от религиозната литература, изтъкват необходимостта от развитие на мисленето на учениците, на техните разностранни интереси и способности. Мнозина от тях провъзгласяват правото на човека за радостен и щастлив живот на Земята, полагат основите на концепцията за всестранното и хармоничното развитие на човешката личност. Дидактически характер имат съчиненията на Петер Паул Вергериус, университетски професор в Мантуа "Малка книга за свободните студии", на Еразъм Ротердамски (1467-1536) "Домашни беседи", на испанския педагог Лудовико Вивес (1482-1540) "За обучението" и др. Ценни Дидактически мисли се съдържат в произведенията на Батиста Гварино, Рудолф Агрикола, Мартин Лутер и др. За френския педагог и теолог Едмонд Ришер (16 в.) дидактиката е изкуство на душевното акушерство, тъй като тя подпомага раждането на душевни качества. 

Приема се, че пръв е написал съчинение озаглавено "Дидактика" немският учен Айнхард Лубин (1565-1621). За дидактици са се смятали редица негови съвременници: Волфганг Ратке (Рахитий), Йохан Валентин Андрее, Христоф Хелвиг, Щепан Ритер, Филип Главмий, Елиас Боден, Езекил Фогел, френският философ Жан Сесил Фрей и др.