Развитие на българската дидактика в края на 19 и през 20 век

   У нас педагогическа книжнина се появява още през Възраждането - предимно преводна или компилативна. По-системно изложение на дидактическата проблематика има в книгата на Йосиф Ковачев "Школска педагогика или методическо ръководство за учителите и управителите на народните школи", печатана във Виена през 1873 г. По същото време се превежда в Русе педагогиката на Фр.Дитес, директор на Виенския педагогиум и последовател на Й.Х.Песталоци.

Димитър Благоев

 Освобождението на България от османско владичество през 1878 г. поставя началото на дълбок прелом в историческото развитие на нашия народ и на българското образование. Главна задача на просветните дейци от Освобождението до Съединението е изграждането на българската образователна система. За осъществяване на тази задача голямо значение има законодателната дейност на Марин Дринов, Иван Гюзелев и Р. Каролев в Княжество България, а също на Йоаким Груев и на Константин Величков в Източна Румелия. Едни от първите автори, които разработват проблеми в областта на дидактиката са Йоаким Груев, Димитър Душанов и др.

След Съединението (1885 г.) се създават още по-благоприятни условия за развитие на педагогическата мисъл и учебното дело, на просветата и културата. В края на 19-ия и началото на 20-ия век официалната просветна политика намира израз главно в Закона за народното просвещение от 1891 г., когато министър на просветата е Георги Живков, и Закона от 1909 г, когато този пост заема Никола Мушанов. Развитието на педагогическата мисъл у нас през този период се характеризира със своя противоречив характер: отначало тя е под влияние на народническите идеи на Възраждането и на руската педагогика, а след 90-те години на миналия век - на западноевропейската педагогика и особено на хербартианството.

   Още през 1882 г. във Видин са отпечатани първите лекции по педагогика на Д.Ц.Коцов, училищен инспектор. През 1883 г. е преведена книгата на руския педагог К.Елницки "Обща педагогика и курс по дидактика".

   Първата преводна дидактика след Съединението е отпечатана в Русе през 1888 г. Тя е на Г.А.Лйнднер и е преведена от неговия ученик в учителската семинария в Ичин - Чехия Михаил Йончев.

   Широко разпространение хербартианството получава след превода от сърбохърватски през 1889 г. на дидактиката на Стефан Басаричек, преподавател в Загребското педагогическо училище. За това допринасят и завърналите се от Германия българи, завършили университетите в Вйена, Лайпциг, Берлин, Росток. Идеите на Й.Ф.Хербарт и неговите ученици Вилхелм Райн, Туискон Цилер, Карл Фолкмар Щой и др. се налагат като официална ръководна теория на обучението и възпитанието, намират израз в инструкциите и указанията на Министерството на просветата. От тях е проникната просветната политика на Константин Величков, на Иван Шишманов и др. По-известни наши хербартианци са И.Гудев, К.Танев, Ив.Бракалов, В.А.Манов, В.Николчов, Д.Грънчаров и др.

   Един от видните български педагози от онова време, който продължава демократичните традиции от преди Освобождението, е Йосиф А.Ковачев (1839-1898). Той е първият преподавател по педагогика във Висшето училище в София, основано през 1888 г. (Софийския университет).

   Друг виден представител на нашата педагогическа мисъл през 90-те години на 19 век е Христо Максимов (1867-1902). Той е горещ привърженик на идеята за народност в областта на образованието и възпитанието, бори се за изграждане на учебното дело върху демократични начала.

Най-голям принос за разработване на проблемите на дидактиката през този период има Петър М.Нойков (1868-1921). Като професор по педагогика в Софийския университет той е оставил богато наследство в областта на дидактиката, общата педагогика, историята на педагогиката, детската психология и др. Особено интерес представлява книгата му "Учение за активното образование" (1906).

   Никола Алексиев (1877-1912) е известен със своите трудове по обща и възрастова психология, училищна организация и експериментална педагогика.

   След 1900 г. заедно с хербартианството у нас започва разпространението и на редица други учения или отделни идеи, свързани със засилената критика на предимно интелектуалистичния характер на училището, на неговата откъснатост от живота, и се разгръща реформаторско движение за неговото обновяване, за ново възпитание, за нова педагогика. Това движение получава широко разпространение в Германия, Италия, Белгия, Швейцария, Франция и други европейски страни, а също и в САЩ, и е насочено срещу класно-урочната система на обучение от Комениански и Хербартиански тип. На индивидуалната педагогика на хербартианците започва да се противопоставя социалната педагогика на немските социалпедагози Паул Наторп, Паул Бергеман, Роберт Рисман, Паул Барт и др. Подобно на Вилхелм Райн в Германия, българските хербартианци Васил Манов, Димитър Грънчаров и др. се стремят да сближат хербартианската със социалната педагогика, да примирят двете противоположни педагогически течения.

   Все по-голям отзвук у нас намира едно от най-ранните направления на реформаторската педагогика - движението за художествено възпитание, известно като Дидактически художество, което издига като основен принцип развитието на художествените способности на учениците чрез средствата на изкуството. Немските дидактици-художници Хенрих Шарелман, Фриц Гансберг, Ернст Вебер, Лудвиг Гурлит и др. изтъкват необходимостта от засилване на вниманието към индивидуалността на всеки ученик и стимулиране на неговите способности чрез разнообразните художествени дейности, които доближават обучението до изкуството и дори го превръщат в изкуство. Те обръщат особено голямо внимание на емоционалното въздействие върху учениците чрез художественото възпитание. Ревностни защитници на дидактическото художество у нас са Г.Палашев, д-р Ст.Чакъров и особено Виолино Примо (Цонко Попов), което придава специфичен, самобитен характер на това движение.

Все повече привърженици започва да печели и теорията за свободното възпитание. Проф. Петър Нойков чете в университета курс за Ж.Ж.Русо и пише специален труд за педагогическите възгледи на Л.Н.Толстой. По-късно ревностен защитник на тази теория е проф. Димитър Кацаров.

проф. Иван Шишманов

   В началото на 20-ия век намират разпространение и идеите на експерименталната педагогика и дидактика. Заслуга за това има Петко Цонев, който специализира в Цюрих при Е.Мойман. След 1922 г. П.Цонев е доцент, а по-късно и професор по дидактика и методика в Софийския университет.

   През този период постепенно се формира като самостоятелно марксисткото течение в педагогиката в лицето на Димитър Благоев и неговите последователи Теньо Стоилов, Ламби Кандев, Брагован Илиев, а по-кьсно Тодор Павлов, Тодор Самодумов, Сага Га-новскиидр.

В периода между Първата и Втората световна война официалната просветна политика у нас намира израз в Закона за народното просвещение от 1921 г. на Стоян Омарчевски и в Закона на Александър Цанков от 1924 г. и измененията в него след 19 май 1934 г.

   През този период широко разпространение получава идеята за трудовото училище на Георг Кершенщайнер, Джон Дюи, Роберт Зайдел и др. Първи теоретици на трудовото обучение в нашето училище са още Константин Величков, проф. Иван Шишманов и Иван Вазов, които имат определени заслуги за въвеждането на ръчната работа като учебен предмет. По-късно във връзка с проникването на идеите на американската прагматична педагогика на Джон Дюи и Уйлям Килпатрик проблемите на трудовото обучение разработват редица автори: Христо Цанев, Гено Дочев, проф. Петко Цонев, проф. Христо Негенцов, Христо Николов и др.

   Още по-широко разпространение получава теорията за свободното възпитание, популяризирано от проф. Д.Кацаров и кръга около списание "Свободно възпитание". Тя се поставя в основата на педологията - науката за детето. Продължават да се разпространяват и идеите на експериментализма в обучението, както и на редица други направления: на индивидуалната (персоналистична) педагогика, на движението на цялостно (интегрирано) обучение, на функционалната педагогика, на неореализма, неотомизма и пр.

   Учебници по дидактика пишат редица автори: Т.Бенев, В.Николчев, В.Ма-нов, Свраков, Минев. Като дидактици се утвърждават също П.Боев, Хр.Николов, П.Енев, Д.Правдолюбов, П.Теохаров и др. По значими са: "Теория и практика на образованието" от проф. П.Цонев (1929 г), "Дидактика" от П.Боев (1935 г.), "Обща теория на обучението" от Първан Заимов (1935 г.) и др.

   За разработката на проблемите на дидактиката важен принос има проф. Михаил Герасков. Още през 1921 г. той пише "Дидактика или теория на обучението", отпечатани във Враца. През 1935 г. излиза първо издание на "Основи на дидактиката", а през 1944 г. - второ разширено издание.

   Много публикации с Дидактически характер са поместени в различните наши педагогически списания: "Учител", "Училищен преглед", "Основно училище", "Училище", "Учителска мисъл", "Ново училище", "Образование", "Училищна практика", "Народно училище", "Педагогическа практика", "Народна просвета" и др.

  През 1947 г. проф. Д.Кацаров издава "Теория на образованието - Обща педагогика", в която дидактическата проблематика се разглежда главно от позициите на педологията.

Проф. Христо Николов също пише няколко книги с дидактическа проблематика. Неговата "Дидактика" излиза от печат през 1950 г.

   Твърде продължителен период от време въпросите на дидактиката се разглеждат предимно в учебниците по педагогика за педагогическите училища, учителските институти и висшите учебни заведения. Наистина през 1966 г. издателство "Народна просвета" отпечата колективната монография "Проблеми на дидактиката", която не представя изчерпателно цялата дидактическа проблематика. Едва през последните две десетилетия на XX век излязоха от печат системни курсове по дидактика от проф. Марин Андреев, проф. Дечо Денев и проф. Петър Петров, а впоследствие и от доц. Пламен Радев, доц. Лучиян Милков и др.

Бяха публикувани и редица други трудове, посветени на отделни по-конкретни въпроси на теорията и практиката на обучението.