Обучението като социално явление и цялостна система

   Обучението е един от основните видове обществена дейност, изразяваща се в предаване от специално подготвени лица и усвояване от подрастващите на натрупания социален опит, в превръщането на този опит в притежание на отделните индивиди. Като социално явление обучението възниква в ранните етапи от развитието на човешкото общество. Подготовката на младото поколение за живота чрез предаване от възрастните на придобития от тях опит е важна предпоставка за съществуването и развитието на обществото. В първобитното общество подрастващите са усвоявали този опит стихийно, главно по пътя на подражанието, в процеса на непосредственото си участие в трудовата дейност. В хода обаче на историческото развитие социалният опит все повече и повече нараства и неговото предаване и усвояване се превръща в отделен, специфичен вид обществена дейност. Появява се и училището като специален обществен институт за организиране и провеждане на обучението на подрастващите.

   Социалният опит съществува в две основни форми: предметна (веществена) и във формата на живата дейност на различните поколения. Предметната (опредметената) е въплътена в най-разнообразните продукти на материалната и духовната култура (оръдия на труда, машини, научни звания и т.н.). Живата  дейност характеризира знанията, уменията и навиците на действуващите поколения, системата от ценностните им ориентации и идеали. Овладяването на двете форми на социалния опит (опредметената и живата дейност) се извършва в процеса на приобщаване на подрастващите в системата на дейността на вече обучените поколения. При това всяко поколение предава на следващото целия натрупан опит в най-различни форми (общи принципи, норми, модели, схеми, методи и др.), но не изведнъж, а постепенно и не на всички, а в съответствие с установеното в обществото разделение на труда.  Така например без определена част от педагогически адаптирания социален опит да бъде направена достояние за всички подрастващи овладяването на езика, на устната и писмената реч не е възможно каквото и да е взаимодействие между членовете на обществото.

   Обучението, особено институционото е основно и главно средство за социализация на индивида. Но то обаче не е тъждествено на нея. Както изтъква Б.Д.Паригин "под социализация следва да се разбира целият многостранен процес на очовечаване на човека, включващ както биологически предпоставки, така и самото непосредствено навлизане на индивида в социалната среда. Тя предполага социално познание, социално общуване, овладяване навиците за практическа дейност, включвайки както предметния свят на вещите, така и цялата съвкупност от социални функции, роли, норми, права и задължения и т.н.; активно преустройство на обкръжаващия (както природен, така и социален) свят; изменение и качествено преобразуване на самия човек: неговото всестранно и хармонично развитие".Обучението е съзнателна, организирана, системна и целенасочена дейност. Тя съществено се отличава от всички възможни въздействия, които човек търпи през време на своето индивидуално съществуване, от спонтанните, както и от целенасочените процеси на учене, при които отсъствува каквото и да е външно ръководство.

   Социализацията е процес на присвояване на културно-историческото наследство на обществото от подрастващото поколение и неговото приобщаване към социалния опит и практика, което предполага отдаване на присвоеното, неговото обективиране в предметната дейност на индивида, в обществената практика. Би могло да се разграничат, макар и твърде условно, два момента: първо, усвояването, натрупването от индивида на социалния опит и, второ, отдаването на усвоеното, неговото обективиране в дейността на индивида, т.е. реализацията на личността. Усвояването и реализацията са само относително обособени страни на социализацията, тъй като те в действителност са тясно свързани помежду си и взаимно се проникват. За да се реализира индивидът в обществото, той трябва да усвои определени знания, умения, опит. В самия процес на реализацията усвояването на се прекратява, а се задълбочава и разгръща. От своя страна, усвояването винаги включва елементи на реализация.

   Обучението е специфично човешки феномен. То се различава съществено от процесите на учене при животните, които се извършват върху чисто биологическа основа. Макар че биологичното в човека запазва своята относителна самостоятелност, то е социално опосредствувано, преобразувано, "очовечено". Обучението е социално явление и не може да се разглежда само като биологична категория, независимо че генетично свойството обучаемост е едно от фундаменталните свойства на всички живи системи. С основание В.М.Блинов разглежда обучението като средство за преобразуване на биологичното качество "обучаемост" в социално-значимо качество "обученост". Обучението е средство за социално наследяване, такава дейност, с помощта на която се възпроизвежда всяка друга дейност. Ученето при животните се осъществява върху основата на инстинктите. При обучението на човека изключително важна роля играе съзнанието. Съществената разлика между човека и животните е, че вместо естествените условия на средата той чрез своята трудова дейност създава около себе си изкуствена среда като условие за своето съществуване. Продуктите на труда и материалната култура, произвеждани от човека, които той поставя между себе си и природната среда, се превръщат в посредник в отношенията между индивидите. Единството между социалното (общественото) и биологичното (естественото, природното, органичното) е основен методологически принцип на съвременното човекознание. При това съотношението между социалното и биологичното може да се разглежда в два плана: 

• по отношение на цялото общество като социална система и законите на нейното функциониране; 
• по отношение на отделния човек, личност, индивид. 

  Върху обучението оказват влияние социални, психологически и биологически детерминанти, които се преплитат и взаимно се пронизват. При нормално развити индивиди обикновено социалните фактори играят изключително голяма роля.

   Основните социални функции на обучението са: да подготвя подрастващите като пълноценни членове на обществото, да ги приобщава към социокултурната действителност чрез предаване на натрупания познавателен и производствен опит, на културни, нравствени, естетически и други ценности. То трябва, от една страна, да бъде ориентирано преди всичко към изискванията на обществото, а от друга страна, е необходимо да се съобразява и с потребностите, с интересите на отделните индивиди (ученици). То трябва да отчита както съвременните нужди на обществото, така и тенденциите и перспективите за неговото развитие, т.е. да съдействува за съхраняване на установения начин на живот, но и да благоприятствува за неговото по-нататъшно изменение и усъвършенствуване. Това важи и за самите потребности и интереси на подрастващите, които обучението безусловно трябва да отчита, но същевременно максимално да стимулира развитието на положителните индивидуални особености и допринася за преодоляване на отрицателните.

   Макар че обучението е иманентно присъщо на обществото, че няма общество без обучение, то не е неизменно, а винаги има конкретно-исторически характер. То непрекъснато се изменя по своите цели, задачи, съдържание и форма в зависимост от обществено-историческите условия, при които се осъществява. Това не означава, че не съществува никаква приемственост особено по отношение на редица негови организационни и технологически форми.

   В условията на съвременната научно-техническа революция, на експоненциалното нарастване на човешките знания и опит обучението придобива непрекъснат, перманентен характер. То се извършва не само в училище, а и в редица други институции и учреждения, като по същество продължава през целия активен живот на човека.

    Доколкото образованието е функция на културното развитие на обществото и същевременно предпоставка за него обучението във всяка страна има едни или други национални особености. Заедно с това в условията на все по-голямото сближаване между народите се създават предпоставки за засилване на сходството между различните национални образователни системи, за широко използуване на опита и традициите на развитите страни в областта на образованието от онези народи, които се стремят да ги достигнат.

Володар Викторович Краевский

    Както изтъква В.В.Краевски, обучението е сложно социално явление, което намира отражение в различни системи от научни понятия, изучава се от позициите на различни науки. Необходимо е да се прави разлика между обучението като реално явление и обучението като понятие, включено в системата на понятията на една или друга научна дисциплина. Специфичните черти на обучението могат да се разкрият на различни равнища. На най-високо (социално) равнище обучението следва да се разглежда преди всичко като единна, цялостна сфера на човешката дейност, т.е. като цялостна система. Всички други определения за обучението могат да имат място след разглеждането му като цялостно, неделимо явление. На равнището на педагогиката (като една от обществените науки) обучението се разглежда като един от аспектите на педагогическата дейност - дейността за предаване на обществения опит на подрастващото поколение. На равнището на дидактиката обучението представлява единство между преподаването и ученето в дейността по предаване и усвояване на съдържанието на образованието. На равнището на методиките на обучението то се разглежда като съвкупност от форми за реализация на дейността за преподаване и учене върху материала на един или друг конкретен учебен предмет. На равнището на психологията обучението се разглежда като съвкупност от взаимодействия между учителя и учениците, в резултат на което се осъществява психическото развитие на всеки един ученик.

   Обучението като акт на взаимодействие между учителя и учениците с цел да се предаде и овладее определена част от социалния опит е човешка дейност, която зависи от равнището на съзнанието на субекта (индивидуален или колективен). Дейността на индивидуалния субект (отделния учител или ученик) е обусловена от дейността на колективния (социалния) субект. В дейността на колективния субект намира отражение разбирането на обществото за целите и задачите на обучението, за пътищата и средствата за тяхното постигане. Дидактиката изучава преди всичко дейността на колективния субект, която не се свежда до действията на отделните индивиди. За дидактиката учителят и ученикът са носители на определени социални функции.

   Дидактиката отделя в качеството на съществена обективна характеристика на обучението единството на неговата съдържателна и процесуална страна. А това единство се реализира чрез организационните системи и форми. От една страна, характерът на съдържанието определя начините на дейността по неговото предаване и усвояване, а от друга страна, необходимо е самото съдържание още при неговото проектиране да се въплъщава в такива форми, които ще бъдат адекватни на тази дейност.