Основни видове училища

   В древността училището като обществено заведение е било достъпно само за свободните граждани. В Европа пръв Карл Велики прави опит за откриване на начални училища за даване на грамотност на народа. Отначало елементарните училища са били предназначени само за по-долните слоеве от народа. Тяхното развитие върви паралелно с въвеждане на задължителното образование, което в повечето европейски страни се осъществява едва през втората половина на 19-и век. Сега основните училища се посещават от всички деца, но курсът на обучение в тях за различните страни не е еднакъв. Първите основни училища у нас са били първоначалните с тригодишен курс на обучение според Привременния устав за народните училища от 1878 г, който през 1880 г. е увеличен на 4 години. Задължително обучение от 6 до 12-годишна възраст се въвежда през 1891 г., но през 1898 г. се намалява на 4 години. През 1909 г. началната възраст за постъпване в училище е 7 години. През 1921 г. основното образование става задължително, като се разделя на два курса: 4-годишен първоначален и 3-годишен прогимназиален. Сега основното училище у нас е със седем годишен курс на обучение и е задължително до навършване на 16-годишна възраст.

До преди една година според Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план (1999) основната степен на образованието се осъществява в два етапа:

  1.начален - с продължителност четири години (първи-четвърти клас);

  2.прогимназиален - с продължителност четири години (пети-осми клас).

   Средното училище има за задача да осигурява на по високо образование, по-широка култура, по-цялостно развитие. От една страна, то е надстройка над основното училище, а от друга страна, то е и подготвително за придобиване на висше образование. Първото средно общообразователно училище в историята на образованието е гимназията. Първоначално думата "гимназия" е имала съвсем друго значение. Тя произхожда от гръцкия глагол гимназио - упражнявам и гимназион - място за упражнение, и то предимно за физически упражнения, за гимнастика. Значително по-късно гимназията се формира като класическо средно училище, а едва в последните два века се изграждат полукласически и реални гимназии.

   Според Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план (1999) средно образование се придобива след завършен 12-ти клас и успешно положени три държавни изпита - по български език и литература, по обществени науки и гражданско образование, и по един учебен предмет съгласно учебния план.

До скоро средно образование може да се получи в горната степен на средното общообразователно училище, в гимназия, в техническо или професионално училище (техникуми, СПТУ, технически и професионални училища след средно образование).

   Относително самостоятелно място между основното и средното образование заемат професионално-техническите училища (ПТУ) с продължителност 2 години след 7-ми или 8-ми клас.

   По времето на средновековното християнство училищната система включва елементарни черковни училища, а също по-развити катедрални и големи манастирски училища, както и средновековните университети. Твърде голяма диференциация на училищното образование се извършва през епохата на хуманизма, характеризиращ се със стремеж за освобождаване на човешката личност от духовното опекунство на черковните власти. Много педагози-хуманисти идеализират миналото - времето на елинистичната култура и на римското величие. Техните идеи играят несъмнено положителна роля по отношение на обновяване на учебното съдържание, но същевременно в известна степен го откъсват от реалните потребности на живота. Едва през 18-ия и 19-ия век се засилват идеите за реалното образование, което води до още по-голяма диференциация на училищата, до разрастване на практическо-приложното обучение наред с класическото и полукласическото.

    Съвременната училищна система се характеризира със своето твърде голямо разнообразие. Днес има много видове училища. Образователните системи на различните държави са резултат от историческото им развитие и съществуващите обществено-икономически, политически и културни условия. Всяка образователна система има своя специфика, свои национални особености. Независимо от по-големите или по-малките различия, съществуващи в отделните училищни системи, за учебното дело във всички развити страни са характерни няколко общи степени, еднакво застъпени в тях, макар не винаги носещи еднакви наименования. Тези степени са:

1. Предучилищни детски заведения (детска градина, детски дом, забавачница, майчино училище и пр.),
2. Основно училище (народно, елементарно, първоначално и пр. училище).
3. Средно училище (гимназия, колеж, лицей, техникум и пр.).
4. Висше училище (университет, академия, институт и пр.).

   Идеята за детско (майчино) училище обосновава още Я.А.Коменски. Според него децата от раждането си до 6-годишна възраст трябва да се възпитават в семейството от майката и дойката. През този период първостепенно значение заема развитието на речта и сетивата , за да се подготвят за елементарното (назалното) училище. Много по-късно - едва през 19-ия век Фр.Фрьобел не само (обосновава необходимостта от отделно възпитателно и образователно заведение, но и на практика създава такова, като разработва програмата и методиката за работа с него. С право той се смята за основател на организираното образование за деца от предучилищна възраст. За него важна задача на детската градина е да подпомага семейството, да въздействува образователно на децата от 4-6 годишна възраст чрез обмислени игри и специални предмети-играчки "дарове"). За детски градини се говори за първи път в Закона за народното просвещение от 1891 г., според който те имат за цел да подготвят децата за началното училище. Сега в нашата страна е изградена широка мрежа от предучилищни учебно-възпитателни заведения.

   Основното училище, наричано още народно, елементарно, първоначално  има за задача да осигури общо образование, всеобща грамотност на подтовка на нискоквалифицирани кадри. Предвижда се да бъдат закрити или преобразувани.

За ученици с различни хронични заболявания или с трайни физически, сензорни и умствени увреждания, както и за ученици с неравностойно положение или асоциално поведение съществуват различни специални училища (повечето от които са основни и само няколко - начални или пълни средни):

• за деца с умствени недостатъци (помощни училища);
• за деца със силни говорни нарушения (логопедични училища);
• за деца с увреден слух;
• за деца с увредено зрение;
• соматопедични училища;
• възпитателни училища-интернати;
• социално-педагогически интернати; и др.

   Висшите училища (университетите, академиите, институти и т.н.) са средища за развитие на науката, техниката и изкуството за подготовка на висококвалифицирани специалисти в различните области на духовната и материалната култура. Най-типичен представител на висшите училища е университетът. Неговият произход трябва да се търси още във философските и научните школи на древна Гърция и Александрия. Слушателите в Платоновата академия или в Аристотеловия лицей са били заможни атиняни, които са проявявали интерес към духовни занимания. Много по-късно посещението на висши училища е било  продиктувано предимно от утилитарни подбуди. Формирането на истинските университети започва през средновековието - така например през 13-ти век се образуват сдружения на ученици и на учители за изучаване на общата наука. Софийският университет е открит на 1 октомври 1888 г. като висш педагогически курс за подготовка на учители за средните училища. Отначало е открит историко-филологически, а по-късно - физико-математически факултет. Още същата есен курсът се превръща във "висше училище". През 1892/93 г. се открива юридическият факултет. През 1903 г. висшето училище се преименува в университет с 4 факултета: историко-филологически, физико-математически, юридически и агрономо-лесовъден. През учебната 2000/2001 г. Софийският университет има 15 факултета: исторически факултет, факултет по славянски филологии, факултет по класически и нови филологии, философски факултет, факултет по педагогика, юридически факултет, геолого-географски факултет, биологически факултет, химически факултет, факултет по математика и информатика, физически факултет, богословски факултет, факултет по начална и предучилищна педагогика, стопански факултет, факултет по журналистика и масови комуникации.

Според Закона за висшето образование висшите училища у нас се 

• университети;
• специализирани висши училища (академии, институти и др.);
• колежи (автономни или в структурата на университетите и на специализираните висши училища). Според профила си колежите биват: педагогически, медицински, ведомствени и частни.

   В зависимост от режима за организиране и провеждане на учебно-възпитателния процес училищата биват: полудневни (училища-екстернати), училища с целодневна организация на обучение (училища-полуинтернати) и училища-интернати, в които децата не само учат, а и живеят. Интернатната система има отдавнашен произход. Още Платон се обявява за изолирано образование и възпитание, за да може по този начин да осъществи своята идеална държава. В миналото тази система е много силно развита във Франция и Англия. Йезуитските училища също са били повече интернатни. Някои представители на реформаторското педагогическо движение особено много залагат на училищата-възпитател-ни домове, които са извън големите населени места, намират се сред природата, като препоръчват на учителите и възпитателите да живеят заедно с децата - С.Реди, Дж.Бъдли, А.С.Нийл (Англия), Х.Лийтц, П.Гехебс, Г.Винекен, Р.Щайнер, К.Хаан (Германия), Ед.Демолен (Франция) и др. Според тях семейството и обществената среда не само че не съдействуват, но дори влияят отрицателно върху правилното формиране на детската личност.

   Като обществена институция училището нито е възможно, нито е полезно да бъде изцяло изолирано от социалната среда. Нещо повече. То трябва в максимална степен да подготвя подрастващите за реалния живот. Това не пречи то да заема относително самостоятелно място в социалния живот, без да се слива изцяло с него. Училищата-интернати са особено необходими за деца без родители или живеещи при крайно лоши семейни условия, за учещите в други населени места и пр. Трябва да се посочи, че големите надежди, които се възлагаха в близкото минало у нас на целодневната организация на обучението не се оправдаха.

По време на тоталитарното управление на комунистическата партия у нас училището бе превърнато в мощен идеологически институт за провеждане на нейната образователна политика.

   В условията на демократизиране и хуманизиране на обществото е необходимо да се възстанови автономията на училището. В историята на образованието винаги са се проявявали две противоположни тенденции. Едната се характеризира със стремежа да се подчини училището на някоя обществена сила, а другата -със стремежа да се запази то "свободно". Когато например училищата са се намирали под властта на църквата, много педагози и обществени дейци са се борили за свободата на училищата, т.е. ръководството им да поеме държавата. Съществуват и много опити да се освободят училищата и от опекунството на държавата, като се откриват свободни, частни училища.

   Едва ли обаче е възможно да се изградят напълно свободни, независими училища. Дори частните училища се намират в определена степен под контрола на  училищните и държавните власти. Още по-голяма е зависимостта на държавите училища от държавната власт. Това обстоятелство има както положителни, така и отрицателни страни. Държавата разполага с най-големи финансови възможности да създава широка мрежа от училища да ги разпределя по-съразмерно из цялата страна. Със средствата, с които разполага, тя може да осъществи задължителното образование, да създаде добре подготвени учителски кадри, материална база, учебно съдържание и пр. Но, от друга страна, съществува реална опасност от прекомерно вмешателство на държавата в работата на училището, т.е. за неговата относителна независимост от държавата или от други обществени структури и фактори. Училището не може да бъде абсолютно независимо и от чисто педагогически и психологически съображения. То винаги трябва да отчита психо-физиологическите, личностните особености на подрастващите.

   Държавните училища у нас се изграждат на светска основа, т.е. изучаваното в тях учебно съдържание има светски, а не религиозен характер. Светският характер на образованието изразява генералната ориентация на държавата към създаване на условия за усвояване основите на науките и изкуствата, необходими за адаптацията и интеграцията на подрастващите в съвременното гражданско общество. В действителност няма държава по света, чиято образователна система да не е със светски характер. Няма страна, в която църквата да определя образователната политика и религиозното съдържание да е доминиращо в училищата. Дори и в училищата, спонсорирани от църквата, т.н. светски учебни предмети - математика, природни науки, социални науки, изкуства, спорт и пр. имат приоритет пред религиозните. Наистина напоследък се правят предложения за въвеждане на учебния предмет "вероучение". Тъй като църквата е отделена от държавата това може да стане само факултативно, като преподаването се извършва от подготвени за тази цел учители, а не свещеници. Семейството, средствата за масова информация и неформалните приятелски групи са много по-силен социализиращ фактор от училището по отношение на усвояването на религиозни ценности. Въвеждането на вероучение няма да реши проблемите на съществуващия вакуум на морални ценности. Световната практика доказа неефективността на подхода да се решава даден обществен проблем чрез въвеждане на нов учебен предмет.

   Съвременното училище се стреми да развива всеки отделен ученик, да го обогатява с полезни знания и формира у него определени умения и навици. Но то не преследва чисто индивидуалистични цели. Обучението в него се основава на определени национални и държавни изисквания. То същевременно осигурява овладяването на непреходни общочовешки ценности, допринася за разширяване и задълбочаване на международното сътрудничество и единство. Историята на образователното дело ни дава много примери за използуване на училището в служба на чисто националистични и шовинистични цели, за формиране на враждебно отношение кьм другите народи и държави. Наистина запазването и засилването на собствената нация и държава си остава една от най-важните задачи на всеки гражданин, на всяка институция. Но това не трябва да става чрез противопоставяне на отделните нации и държави. Глобалните процеси на демократизация и хуманизация на обществото в световен мащаб са важна предпоставка за преодоляване и премахване на противоречията между националните и общочовешките стремежи, за по-тясно сътрудничество между училищата на различните страни.