По важни концепции и технологии за проблемно-развиващо обучение

   Теорията за развиващото обучение води своето начало още в трудовете на Й.Х. Песталоци, А. Дистервег, К.Д. Ушински и други педагози-класици. Солидна психологическа научна обосновка на тази теория прави Л.С. Виготски. Още в началото на 30-те години на XX век той издига идеята за обучение, чиято основна цел е цялостното личностно развитие на ученика. Според неговата културноисторическа концепция решаваща роля за развитието на ученика играе обучението, което е самият източник на това развитие. Педагогическите въздействия изпреварват, стимулират, направляват и ускоряват развитието на наследствените предразположения и заложби. Развиващото обучение се основава на психическото развитие, което е най-пълноценно когато ученикът е субект на учебната дейност. Висшите психически функции възникват и се развиват в процеса на обучението. Те не са изначално вътрешни, а се формират пожизнено в резултат на овладяването на външните средства на културното поведение и на мисленето. Всички висши психически функции са интериоризирани отношения от социален порядък, основа на социалната структура на личността. Цялата тяхна природа е социална: даже превръщайки се в психически процеси, тя си остава квазисоциална. Всяка функция в културното развитие на детето се появява на сцената два пъти, в два плана, най-напред в социален, а след това в психологически, отначало между хората, като категория интерпсихическа, а след това като категория интрапсихическа.

   Решаващо значение за развитието според Л.С. Виготски има училищното обучение. Главната задача на обучението в училище е усвояването на научни понятия, които имат огромно значение за развитието на мисленето, за формирането на неговите новообразувания. Научните понятия се отличават със своята системност. Тяхното съдържание не е продукт на личния опит, а се разкрива от учителя или от детето в сътрудничество с възрастните. В резултат на усвояването на научните понятия психическите функции приодобиват свойствата волевост и осъзнатост, които според Виготски са "основни новообразувания на училищната възраст". За него обучението е добро само когато върви преди развитието. Тогава то стимулира появата на редица функции, намиращи се в стадии на съзряване, лежащи в зоната на най-близкото развитие.

   Произтичащите от новата за онова време некласическа психология на Л.С. Виготски идеи за детерминантите на психическото развитие, за обучението като източник на развитието, за ролята на научните понятия като условие за умственото развитие и др. служат като основа за разработка на системата и технологията на развиващото обучение на Д.Б. Елконин - В.В. Давидов. Тази концепция, както и концепцията на Л.В. Занков за развиващото обучение Министерството 'на образованието на Русия през 1996 год. призна официално.

   Един от първите опити за създаване на цялостна дидактическа система за начално обучение, която осигурява оптимално общо развитие на учениците, направи руският академик Л.В. Занков, един от последователите на Л.С. Виготски. Под негово ръководство от края на 50-те години на XX век в Русия се проведе експериментално изследване за изучаване на обективните възможности на началното обучение с оглед постигане на значително по-високо цялостно психическо развитие на децата от тази възраст в сравнение с традиционната методика. Според Л.В. Занков развитието се изразява във формирането на психически новообразувания, които възникват в резултат на вътрешните интегративни процеси, а не директно под влияние на обучението. Тези процеси обхващат всички сфери на психиката (ума, волята и чувствата на ученика) и са в основата на общото развитие на личността. То не се свежда до знанията, уменията и навиците, които са само негова предпоставка. Съществена роля в процеса на обучението играят не знанията, уменията и навиците, а техният психологически еквивалент-когнитивните (познавателните) структури. Тези структури са относително стабилни, обобщено-смислови и системни образувания, които в процеса на обучението непрекъснато се усъвършенстват.

   В началното училище главна задача на обучението е общото психическо (личностно) развитие на учениците, което се разглежда като основа за овладяването на програмния материал. В съответствие с тази задача учебното съдържание е значително обогателно:

• разширено е съдържанието на традиционните предмети;
• изучават се нови самостоятелни предмети: естествознание (1-ви клас), география (2-ри клас), история (3-ти клас);
• премахва се традиционното деление на предметите на "главни" и "второстепенни"; за осигуряване на общото развитие на учениците е важен всеки учебен предмет;
• особено внимание се отделя на литературното творчество на децата, на музиката и изобразителното изкуство, на етическата и естетическата същност на детския труд;
• в основата на учебната дейност е познавателният интерес; премахва се традиционното  деление на класна и извънкласна;
• стимулира се самостоятелното мислене, а също и рационалното извършване на практически действия от учениците;
• осъществява се единство между рационалното и емоционалното начало. Л.В. Занков издигна следните нови Дидактически принципи, въз основа на които може да се повиши равнището на общото развитие на учениците:

1. да се обучава при високо равнище на трудност. Този принцип се характеризира не толкова с това, че превишава "средната норма" на трудност, а: преди всичко с това, че разкрива духовните сили на детето, дава им простор за разгръщане и развитие;
2. изучаване на материала с бърз темп. Този принцип означава отказва от еднообразното повторение на по-рано изученото и непрекъснато обоятяване на учениците с все нови и нови знания;
3. водеща роля на теореническите знания. Тези знания се разглеждат като мощно средство за развитието на учениците и като основа за овладяване на уменията и навиците;
4. осъзнаване от учениците на процеса на учене. Този принцип произтича от дидактическия принцип за съзнателност и благоприятства за формиране у учащите се на способност за рефлексия;
5. целенасочена и системна работа на учителя за развитието на всички ученици, в това число и на най-слабите. Изоставащите ученици повече от всички други се нуждаят от системна работа от страна на учителя за стимулиране на тяхното развитие. Претоварването им с репродуктивни упражнения задълбочава изоставането им .

Тези принципи внасят съществени промени в използваните методи и организационни форми:

• основното внимание се насочва към развитието на учениците;
• засилва се проблематизацията в обучението;
• създава се творческа атмосфера в класа;
• между учителя и учениците се установяват доверителни отношения;
• приоритетът на изложението на учебния материал от учителя отстъпва място на преобразуващия характер на учебната дейност на учениците, на интензивното индивидуално и колективно търсене, на инициативността и самостоятелността на учениците.

   Експерименталното изследване установи, че децата, обучавани по системата на Л.В. Занков, се отличават с твърде големи индивидулни различия. Същевременно в сравнение с традиционната методика тяхното придвижване към по-високите степени на психическото развитие е по-интензивно, особено по отношение на такива показатели, като: наблюдателност, развитие на мисленето и ръчна изработка на дребни предмети. Този развиващ ефект обаче си остава в рамките на традиционното начално образование, което култивира у малките ученици емпирично съзнание и мислене.

   Концепцията на Д.Б. Елконин и В.В. Давидов е ориентирана към формирането и развитието на теоретичното съзнание и мислене. Според тези автори възможностите на децата от предучилищна и от ранна училищна възраст да овладеят много общи теоретични понятия са огромни и тяхното изучаване следва да предшества действията им с емпиричните им прояви. Повишаването на теоретичното равнище на началното образование благоприятства за интензифициране на умственото развитие на децата. Без да се подценява значението на емпиричното съзнание, обучението е пълноценно, когато формира абстрактно-теоретично мислене, способност за осъзнато и целенасочено управление на поведението, активност и субектност в учебната дейност.

   Традиционното начално обучение не осигурява пълноценното развитие на посочените новообразувания у повечето ученици. Разсъдъчно-емпиричното мислене като начална форма на познание е насочено към разчленяване и сравнение на свойствата на предметите с цел тяхното групиране ( класификация) и подвеждане под понятие (на основата на формалното обобщение). В основата на емпиричните знания са наблюдението, нагледните представи, външните свойства на предметите и явленията.

   Разумно-теоретичното мислене е свързано с изследването на природата на самите понятия, разкриването на тяхното движение и изменение (диалектика). Теоретичните знания се формират зад пределите на сетивните представи, на основата на понятиините обобщения и отделянето на общите свойства при сравнение на предметите.

   В основата на теоретичното съзнание и мислене лежи съдържателното обобщение. То се осъществява чрез анализ на едно или друго цяло, за да бъде открито неговото генетично изходно, съществено, всеобщо отношение като основа на вътрешното единство на това цяло.

   В.В. Давидов посочва следните основни различия между емпиричното и теоретичното мислене:

• емпиричните знания се изработват при сравняване на предметите и на представите за тях, а теоретичните знания възникват в процеса на анализа на техните функции;
• в процеса на емпиричното сравнение се отделя формално общото за всички предмети свойство, а теоретичният анализ позволява да се открият реалните отношения в системата на предметите или явленията;
• емпиричните знания, опирайки се на наблюдението, отразяват външните свойства на предметите, а теоретичните знания отразяват техните вътрешни отношения и свойства;
• процесът на конкретизация на емпиричните знания се състои в подбор на илюстрации, примери, влизащи в съответния клас предмети, а конкретизацията на теоретическите знания се състои в извеждане и обясняване на особените и единични проявления на цялостната система от нейното всеобщо основание;
• необходими средства за фиксиране на емпиричните знания са думите-термини, а теоретичните знания се изразяват чрез. способите за умствена дейност, а след това с помощта на различни символознакови средства.

   В основата на развиващото обучение е теорията за формиране на учебната дейност и на нейния субект - ученика. Учебната дейност се разглежда като особен феномен, особен вид дейност, който не съвпада с такива понятия, като учене, обучение и усвояване при цялата им взаимосвързаност. Тя е насочена към творческото преобразуване на изучавания обект, позволяващо да се овладее теоретичното мислене, т.е. такова изучаване на материала, при което се изяснява произходът, формирането и развитието на предмета или явлението.

   Учебната дейност включва съответни потребности, мотиви, задачи, действия и операции. Тази нейна структура се формира постепенно в процеса на обучението. Главен метод на училищното обучение е решаването на учебни задачи, т.е. за да овладеят учебната дейност учениците трябва системно да решават задачи. В основата на този процес е дедуктивният подход: вместо да бъде обучаван да изпълнява всяка конкретна задача, на ученика се предоставя възможност на основата на вече известния му алгоритъм за действие сам да търси общи подходи за решаване на частните задачи от един или друг клас.

   Носител на учебната дейност е нейният субект.Малкият ученик в тази роля изпълнява собствената си учебна дейност първоначално заедно с другите и с помощта на учителя. Развитието на субекта се извършва в самия процес на нейното формиране, когато ученикът постепенно се превръща в учащ се, т.е. в изменящ и усъвършенстващ самия себе си. Развиващото обучение се осъществява като целенасочена учебна дейност, в която детето съзнателно си поставя едни или други задачи за самоизменение и творчески ги постига. Основните нейни признаци са:

■ наличие на вътрешни познавателни мотиви;

■ наличие на цел за съзнателно самоизменение;

■ формираща се позиция на пълноценен субект на дейността;

■ насоченост към овладяване на теоритични знания;

■ ориентация на ученика като изследовател-творец;

■ стремеж за анализ на собствените си действия (рефлексия).

   Концепцията за развиващото обучение на Д.Б. Елконин и В.В. Давидов започна да се прилага в по-широк мащаб особено след 60-те години на XX век, когато твърде голям авторски колектив, под ръководството на В.В. Давидов внесе кардинални промени в съдържанието на изучаваните в началното училище учебни предмети. В основата на структурирането на учебния материал е системата от научни понятия, осигуряваща формирането у учениците на всяко понятие на принципа на движението по спирала от центъра към периферията. Според този принцип в центъра на спиралата е абстрактно-общата представа за формиращото се понятие, която постепенно се конкретизира и обогатява с по-частните представи за него и по този начин се превръща в научно-теоретическо понятие. Понастоящем в Русия продължават да функционират няколко изследователски центрове, провеждащи експериментална работа на основата на идеите на Д.Б. Елконин и В.В. Давидов: московската лаборатория към НИИ по психология (експериментално училище №91), томската експериментална площадка, саратовският център за развиващо обучение и др.

   Наред с посочените съществуват и редица други концепции за развиващо обучение Едни от тях са ориентирани главно към психическото, а други - към личностното развитие на учениците.

   В концепцията на Е.Н. Кабанова-Мелер основно внимание се отделя на формирането на т.нар. прийоми на учебната работа. Те играят съществена роля за умственото развитие на учениците. Към тях тя отнася: сравнението, обобщението, наблюдението, разкриването на причинно-следствените връзки, разграничаването на съществените от несъществените признаци, съставянето на характеристики на изучаваните явления и пр. Много важна роля играят и прийомите за управление на собствената учебна дейност (планирането, самоконтролът и оценката, организацията на ученето и почивката и др.). Според авторката в условията на развиващото обучение се формират обобщени прийоми за учебна работа, а обобщен показател за умственото развитие е способността за пренос на прийома в нова ситуация.

   В концепцията на З.И. Калмикова акцентът се поставя върху продуктивното, творческото мислене (гъвкавостта на ума) на учениците. Според авторката основни показатели за такова мислене са: оригиналността на мисълта, бързината и плавността на възникването на необичайни асоциативни връзки, способността да се видят новите функции на обекта, да се намери непривично решение на проблема и пр. Продуктивното мислене има твърде сложна структура. То включва както алгоритмични, така и евристични прийоми. За неговото формиране важна роля играят: проблемността в обучението; индивидуализацията и диференциацията на обучението; специалната организация на мнемическата дейност (запомнянето), както и обучаването на учениците в евристически прийоми на мислене и пр.

   В концепцията на Г.А. Цукерман специално внимание се отделя на формирането у учащите се на навици за общуване и учебно сътрудничество. Според авторката други важни задачи на училището са:

•  да осигури душевното здраве и емоционалното благополучие на учениците;
• да научи децата самостоятелно да се учат;
• да развива интелектуалните способности на всеки един ученик, неговото мислене, внимание, въображение, неговата памет, речева дейност и др.

   В концепцията на С. А. Смирнов като основна цел на обучението се поставя включването на учениците в творческа дейност, осигуряването на максимално развитие на техните способности. Според автора за нейното реализиране благоприятства създаването на положителен емоционален фон, широкото използване на игровите форми, формирането на личностен (субект-субектен стил) на взаимоотношения между учениците и между тях и учителя и пр.

   Развитието на творческите качества на личността е в основата и на системите на обучение на И.П. Волков, Г.С. Алтшулер, И.П. Иванов.

   В концепцията на И.С. Якиманска, известна като концепция за личностно ориентирано развиващо обучение особено значение се придава на субективността на личността (на субективния опит на нейната жизнедейност). Според авторката ученикът изначално е субект на обучението (а не се формира като такъв в него). Субективността на личността се проявява в избирателността при познанието на света, в устойчивостта на тази избирателност, в емоционално-личностното отношение към обектите на познанието. Ученето не е пряка производна от обучението, а самостоятелен, индивидуален, личностно значим източник на развитието. Технологията на личностно ориентираното обучение е своеобразно съчетание на обучението, като нормативна дейност на обществото, и ученето, като индивидуално значеща дейност за всеки един учащ се.

   В концепцията за саморазвиващото обучение на Г.К. Селевко се поставя акцент върху саморазвитието, самоусъвършенстването на личността. Ученикът се разглежда като субект, но не и като обект на процеса на обучението. Водеща роля имат теоретичните, методологическите знания, като обучението е насочено към всестранното развитие на личността с приоритетна област - самоуправляващите механизми за развитие. Важна задача на обучението е формирането на индивидуален стил на учебна дейност.

   От дидактически позиции развитието в процеса на обучението, разбирано като целенасочено и спонтанно формиране в структурата на личността на едни или други новообразувания, проявяващи се в дейността, обхваща не само интелектуалната, а и всички други (практическата, етичната, естетическата, емоционално-ценностната и пр.) сфери на самоизявата на ученика. Цялостно личностно формиране на учениците може да се постигне само в онова обучение, което се основава на всички компоненти на образователното съдържание и осигурява интегралното развитие на съвкупността от всички личностни качества.