Индивидуализация и диференциация на обучението

   Проблемите за индивидуализацията и диференциацията на обучението придобиха голяма актуалност през последните десетилетия, макар че те не са нови за дидактиката. Необходимостта от индивидуализация на учебната дейност на учениците възниква с появата на груповите и масовите форми за организация на обучението. В условията на индивидуалното обучение индивидуализацията е била негова иманентна особеност. С възникването и утвърждаването на класно-урочната система все по-осезателно започва да се проявява противоречието между общите форми на обучение и индивидуалния характер на познавателната дейност на учениците. Педагозите класици Я..А.Коменски, Й.Х.Песталоци, К.Д.Ушински и др. не само осъзнават това противоречие, а и първи издигат необходимостта от индивидуален подход към учениците като самостоятелен дидактически принцип. В продължение на сравнително дълъг период от време той обаче се разглежда твърде ограничено, а понякога и твърде опростено - предимно като пожелание учителят да изучава индивидуалните особености на учениците и доколкото е възможно да се съобразява с тях, като средство за преодоляване на изоставането и второгодничеството сред учениците. Едва в условията на демократизирането и хуманизирането на нашето общество, на непрекъснато повишаващите се изисквания към подготовката на подрастващите, на значителните постижения на педагогическата теория и училищната практика се създадоха обективни възможности за разглеждане и осъществяване на принципа за индивидуален подход на качествено ново равнище - като индивидуализация на обучението, обхващаща цялостната личност на ученика, всички страни на неговата учебна дейност.

  Индивидуализацията на обучението има своите дълбоки обективни социални, гносеологически, педагогически, психологически, физиологически и други основания.

    Осъществяването на основния образователен идеал - всестранното и хармоничното развитие на личността - изисква да се осигурява широк простор за разгръщане и изява на разностранните наклонности, интереси и способности на всеки ученик. Откриването и развитието на заложбите е важна социална задача, тъй като прогресът на обществото до голяма степен зависи от това, как реализира потенциалните възможности на всеки свой член.

   Основа за индивидуализацията на обучението са индивидуалните различия и особености на учениците. Всяка личност е неповторима индивидуалност, своеобразно "съчетание" на общи и специфични качества. Учениците се различават помежду си не само по своите анатомо-физиологически показатели: ръст , тегло, външен вид и др. Много по-съществени за обучението са различията им по отношение на психическите процеси и свойства на личността -способностите, характера, темперамента, емоционално-волевата сфера и др.

   Макар че структурата на психическите процеси е еднаква у всички хора, качествата им се отличават с големи индивидуални особености. Така например едни ученици са в състояние да възприемат и възпроизвеждат обективно вярно явленията, а други са склонни да преиначават възприетото. Едни се отличават с изострена наблюдателност, а други са по-слабоо наблюдателни. У едни ученици преобладава зрителната памет, у други - слуховата, у трети - двигателната. Още по-големи са различията по отношение на качествата на паметта - бързина, точност, трайност и пр. Макар че мисленето протича по определени общи логически закони, основните негови качества: дълбочина, гъвкавост, устойчивост, осъзнатост, самостоятелност и др. имат твърде специфични характеристики при различните ученици. Същото важи за качествата на вниманието (обем, устойчивост, разпределеност, подвижност и др.), на въображението, чувствата и волята. При това наред с индивидуалните различия между учениците, наречени интериндивидуални, съществуват и интраиндивидуални, вътрешноиндивидуални различия, които се наблюдават у един и същ индивид през различните периоди от развитието му, в различните условия и ситуации. Изобщо всички компоненти на познавателната дейност у отделните ученици се проявяват със своите индивидуални особености, които оказват влияние върху нейния темп и ритъм, върху динамиката на усвояването на знанията, уменията и навиците.

Иван Петрович Павлов

 Индивидуалните особености се проявяват много ярко във връзка с типа висша нервна дейност. Както е известно, в зависимост от силата, уравновесеността и подвижността на двата основни нервни процеса - възбуждане и задържане, И.П.Павлов обособява 4 типа висша нервна дейност: 

1. силен, но неуравновесен- с преобладаване на възбудните процеси;
2. силен уравновесен подвижен тип – с относително равновесие на възбудните и задръжните процеси;
3. силен уравновесен бавен тип - с преобладаване на задръжните процеси;
4. слаб тип. 

    Тези типове съответстват на Хипократовите - холерик, сангвиник, флегматик и меланхолик. В зависимост от отношението между първата и втората сигнална система И.П.Павлов разграничи още 3 типа, специфични само за човека:

1. художествен - с преобладаване на първата сигнална система;
2. мислителен - с преобладаване на втората сигнална система;
3. среден - с относително равновесие на двете системи.

   Има и други класификации върху основата на висшата нервна дейност. Н.И..Красногорски (1954) в зависимост от взаимодействието между кората и подкоровите отдели на мозъка разграничава у децата четири типа висша нервна дейност:

1. централен, при който е налице равновесие в дейността на кората и подкорието;
2. коров - с преобладаване на кората;
3. подкоров - с преобладаване на подкорието; 
4. слаб (хипоергичен) - с бърза изтощаемост на кората и подкорието.  

   А.Г.Иванов-Смоленски (1933) обособява също четири типа на "съединяващата дейност на кората на главния мозък":

1. възбудни деца;
2. подтиснати деца;
3. лабилни деца; 
4. инертни деца.  

   Някои автори сочат съвсем малко типове. Например Юнг разпределя хората в два типа: екстравертни (общителни, социално насочени) и интравертни ( затворени, насочени към своите вътрешни преживявания). Има и класификации в зависимост от преобладаващия синтез-анализатор:

1. зрителен тип;
2.  слухов тип;
3. двигателен тип;
4. комбиниран сензо-моторен тип.

   При това трябва да се подчертае, че психическата дейност съществено се различава от физиологическото развитие. Типологическите свойства на висшата нервна дейност съвсем не се покриват с индивидуалните характеристики на психическите процеси и свойства. Усвояването на знанията, уменията и навиците, в хода на което се осъществява умственото развитие, по своята същност е преди всичко интелектуална дейност. Тя има съдържателна и процесуална страна и по своеобразен начин интегрира цялата психическа дейност на субекта. Съдържателната страна се характеризира с количеството и качеството на овладените по-конкретни или по-абстрактни знания, а процесуалната - с общите умствени способности. Установено е, че характерологичните и емоционалните особености, макар и да дават отражение върху процеса на овладяване на знанията, уменията и навиците, не играят съществена, решаваща роля. Твърде често индивиди с приблизително еднакви типологически особености са напълно противоположни | по отношение на качествата на психиката им. Без да се отрича значението на някои наследствени или вродени предразположения, смята се, че индивидуално-психическите особености на хората се формират в онтогенетическото им развитие под влияние на разнообразни фактори, решаваща роля сред които играят обучението и възпитанието.

   Същността на индивидуализацията на обучението в училище е в реализирането на такава негова организация, която се основава върху индивидуалните особености на всички ученици, но в условията на класно-урочнат система, и максимално стимулира развитието на техните способности. Индивидуализацията изисква от учителя добре да познава индивидуалните особености на отделните ученици и да използва цялостна система от форми, методи  средства за разгръщане на тяхната учебна дейност. Тя предполага диалектичеси единство между колективното и индивидуалното, оптимално съчетание на общокласни, групови и индивидуални форми на обучение.

"Под индивидуализация на учебната дейност на учащите се като дидактически принцип - пише А.А.Кирсанов - ние разбираме такава система от индивидуализирани начини и прийоми на взаимообусловените действия на учителя и учениците, която органично, като характерологична страна (признак) е присъща на всички етапи на учебната дейност. Реализацията на този принцип се основава върху всестранното познаване на индивидуалните особености на учениците. Той усилва личностната основа на обучението, въвличайки в сферата му като законни компоненти такива страни на личността на учениците, като мотивационната, емоционално-волевата, интелектуалната."

   Според автора индивидуализацията на обучението е по-широко понятие от индивидуалния подход. В традиционната му интерпретация индивидуалният подход характеризира едни или други страни от дейността на учителя и учениците, опиращи се често пъти на опита и интуицията. В съвременните условия на обучението дидактическият принцип за индивидуален подход следва да се разглежда на качествено ново равнище като принцип за индивидуализация на учебната дейност. Основа на индивидуализацията на учебната дейност е развиващото и възпитаващото обучение, осъществявано върху принципите за цялостност и комплексност, върху дейностния и личностния подход.

Принципът за индивидуализация на учебната дейност:

• е обусловен от цялостния, комплексния подход към изучаването на индивидуалните особености на учащите се, особеностите на съдържанието на учебния материал, методите, организацията на обучението, степента на проявление на противоречията в целеполагането, мотивацията, в организационната, съдържателната, процесуалната и мотивационно-оценъчната страна на учебната дейност;

■ е насочен към създаване на най-благоприятни условия за реализиране от всеки ученик на близки (формиране на научни понятия, начини на дейност) и далечни цели на дейност (формиране на личностни качества);

■ е ориентиран, от една страна, към актуалното равнище на развитието, а от друга страна - към все повече разширяващите се потенциални възможности на учащите се;

■ способства за комплексното обучаващо, възпитаващо, развиващо въздействие върху цялостно формиращата се личност на ученика..."41

Индивидуализацията на обучението се отнася да всички ученици от класа. Тя не се свежда само до работата на учителя с изоставащите или с изявените ученици и е ефективно средство за преодоляване на прекомерната стандартизация на учебно-възпитателния процес, за максимално активизиране на всеки един ученик.

Индивидуализацията на обучението е свързана с неговата диференциация, реализира се именно чрез нея. С основание П.Александров посочва, че диференциацията е функционална страна на индивидуализацията, нейна основна и специфична форма за практическа реализация на връзката "учител-ученик". Тя разкрива съдържанието, характера, механизма и структурата за осъществяване на индивидуалния подход. Да се подходи диференцирано към организацията на учебния процес, това означава да се внесе различие в методите, формите и учебното съдържание съобразно с индивидуалните особености на учениците. Дори етимологическият смисъл на термина (ШТегепсе (разлика) пояснява това."42

В условията на масовото обучение, ако не се използват съвременни технически средства, за учителя е изключително трудно, практически невъзможно да отчита индивидуалните особености на всички ученици от класа. Поради това той е принуден да се съобразява преди всичко с особеностите на отделните категории ученици. Както изтъква Н.М. Шахмаев, "учебно-възпитателният процес, за който е характерно съобразяването с типичните индивидуални различия на учениците, е прието да се нарича диференциран, обучението в условията на този процес - диференцирано обучение."43

Индивидуализацията и диференциацията на обучението взаимно се допълват. Все повече се разширяват средствата и начините за по-пълна индивидуализация на учебната дейност на учениците. Наред с класическия инструментариум - индивидуални занимания и консултации с учениците, умелата организация на самостоятелната работа чрез използване например на различи учебни картони (фишове) с индивидуални задачи и др., все по-голямо значение придобиват средствта на програмираното и особено на компютърното обучение.

При това, както отбелязва Н.М.Шахмаев, "в педагогическата литература се срещат два близки термина: "вътрешна диференциация" и "външна диференциация". Под термина "вътрешна диференциация" се разбира такава организация на учебния процес, при която съобразяването с индивидуалните особености на учениците се извършва в условията на работата на учителите в обикновените класове...Терминът "външна диференциация" означава такава организация на учебния процес, при която за съобразяване с индивидуалните особености на учащите се последните се обединяват в специални диференцирани учебни групи.