Същност и цел на социалното взаимодействие с образователната среда

   Формирането на жизнеспособна и дееспособна, свободна и творческа личност с позитивна ценностна система, чиято социална функция е  успешно интегриране в обществото и активно участие в неговото обновяване, е свързано с усъвършенстване на задачите, приоритетите и технологията на управление на взаимодействието между субектите в образователните общности и социалното пространство. 

   Създаването на подходяща стимулираща образователна и възпитателна среда е предпоставка за повишаване на качеството и резултативността на образователно - възпитателния процес. Новите предизвикателства на съвременното общество  към двете социални институции – училището и семейството, и потребностите на социално-педагогическата практика сочат, че е необходимо да се осигуряват управленски и организационни възможности, нови стратегии и подходи, адекватно съдържание, методи и форми за изграждане и усъвършенстване на партньорството между детските и учебните заведения  при формирането у децата и учениците на позитивни ценностни ориентации. 

   Предизвикателствата на дисхармоничното съвремие и анализът на социално-педагогическата практика показват, че: 

• Настъпи срив в ценностната система на ученици, родители, учители.
• Икономически и социални затруднения пречат на много семейства да осигуряват образованието и възпитанието на децата си и вследствие – позитивно отношение към тези ценности.
• Образованието не е ценност за много семейства и техните деца.
• Кризата в семейството като социална институция и нестабилността на семейната  среда се отразиха негативно и на възпитателните му функции.
• Повишената свобода в партньорските отношения доведе до нежелание, неподготвеност и безотговорност у много млади хора да да възприемат семейството като лична и социална ценност и се отнасят съзнателно към  родителските си функции и задължения.
• Педагогическите колективи не прилагат диференциран подход и достатъчно ефективни стратегии на взаимодействие с различните типове семейства, насочени към формиране на позитивна ценностна ориентация у децата и елиминиране на негативната.
• Между училището, детското заведение и семейството често съществуват отчужденост, недоверие, съмнение, подозрение и взаимни обвинения, свързани с възпитаността на децата и характера на ценностните им ориентации и поведението.

   Въпреки че родителите, педагозите и цялото общество имат общи цели и интереси относно образованието, формирането и реализацията на детето, често създаването на плодотворно партньорство е труден проблем поради наслагани взаимно недоверие, подозрителност, враждебност, достигащи понякога до конфликти. За това има редица реални пречки  и причини – различна взискателност и ценности, недостатъчно време, различен социален статус, етнокултурни различия. 

   Промените в обществото и по-конкретно в образованието, новите стратегии на преподаване и учене, промените в семействата и в децата остро налагат необходимостта от партньорства между педагози, родители, потребители на кадри, органи на властта, културни институции, неправителствени структури, църквата, насочени към взаимна информираност за постигане на общите образователни и възпитателни цели. 

   Партньорството е особено трудно, но и още по-силно необходимо при рискови семейства и деца в риск, при семейства със социални, емоционални и психологически трудности, при деца със специални образователни потребности, с различен етнически произход, с девиантно поведение, с проявени негативни ценностни нагласи.

   Сътрудничеството между семейството и детското и учебното заведение е един от основните принципи на възпитанието на подрастващото поколение.  

   Учебните и детските заведения като част от  структурата на обществото  са социални организации с институционален характер, предназначени да изпълняват образователно-възпитателни функции. Като организации те имат свой социален статус, социални свойства, социална среда и формират социални отношения. Към социалните свойства на организацията се отнасят организационните цели и функции, мотивацията, стимулирането и ефективността от резултатите. Социалните свойства на образователно-възпитателните организации формират социалната среда, в която функционират социални групи, норми и отношения. Образователно-възпитателните институции  са отворен тип социални системи, които създават формални и неформални взаимоотношения както вътре в организацията, така и с други партньори.   

   Социалното партньорство като процес и ново явление в обществените отношения  активно се развива от 50-60- те години на 20 век. То се свързва с новите представи за социална справедливост в условията на пазарна икономика и  е един от приоритетите в теорията и практиката на социалното управление. В специализираната литература социалното партньорство се определя нееднозначно като:

• Тип обществени отношения между социални групи, слоеве, класи, общности и властови структури.
• Особен тип социално-трудови отношения, присъщи на пазарната икономика, обезпечаващи на основата на равноправно сътрудничество на наемните работници и работодателите оптимален баланс и реализация на техните основни интереси.
• Механизъм на взаимоотношения между държавни органи, представители на трудещите се и на работодателите. 
• Форма на взаимодействие на многообразни субекти в социума /държавни институти, корпорации, некомерчески организации, социални групи и др./, позволяваща им свободно да изразяват своите интереси и да намират цивилизовани начини за тяхната реализация. 
• Особен социален институт в контекста не само на социално-икономическата, но и на политическата и духовната сфера на обществената дейност. 
• Една от формите на социално взаимодействие, изразяваща неговите стабилизиращи, консолидиращи и хармонизиращи функции. 

   В основата на социалното партньорство стои социалното взаимодействие. Понятието “социално взаимодействие” отразява характера и съдържанието на отношенията между хората и социалните групи като постоянни носители на качествено различни видове дейност, т.е. отношения на различаващи се по социална позиция /статус/ и роли /функции/. 

Социалното партньорство се характеризира със следните черти:

1. Наличие у взаимодействащите страни на “група интереси”,  които преследват не само противоположни, но и съвпадащи цели.
2. Отношенията на взаимодействащите страни се ориентират към постигане на взаимноизгоден “баланс на интересите” по пътя на съгласието /консенсуса/, а не на конфронтацията.
3. Цивилизовано решение на спорните въпроси /конфликти/ при непосредствено и равноправно участие на тези, за които се отнасят.
4. Задължителност и равна отговорност на страните за изпълнение на доброволно приетите решения /съглашения, договори и др./
5. Пълномощия на представителите при водене на преговорите, подписване на съгласия и тяхната реализация.
6. Наличие на правова база за водене на преговори и контрол над изпълнението на приетите съглашения и задължения .

   Обществото и неговите структурни компоненти на национално, регионално и местно равнище проявяват загриженост, отговорност и практически действия към подобряването на образователно-възпитателния процес съобразно спецификата на своите пълномощия и възможности. Една от непреходните идеи в българската образователно - възпитателна традиция е взаимодействието на училището със семейството и другите фактори на социално-педагогическата система. Дълголетна българска традиция са училищните настоятелства, които в съвременните условия са обновени в структурно, функционално и съдържателно отношение. Взаимоотношенията и партньорствата на детските и учебните заведения с другите социални структури се уреждат с обществени съвети, сдружения, центрове, с правилници, договори, проекти,  или други механизми и форми за взаимодействие  и интеграция.

   Проблемът за взаимодействието между училището и социалната среда е разработван от редица учени в теоретически и практически аспект, като се използват различни понятия – взаимоотношения, интеграция, взаимодействие, сътрудничество, партньорство и др. Комплексен анализ и методологическа обосновка на педагогическото взаимодействие като социално явление прави Н.Чакъров. Ролята и функциите на различните фактори на социалната среда за подобряване на възпитателната работа разглежда  Д. Денев . Той изяснява възпитателното значение на глобалната и локалната макросреда и на микросредата във възпитателния процес. 

   Интеграцията в сферите на духовната култура като нов подход, осигуряващ единство на рационалното и емоционалното в процеса на формиране на личността и допринасящ за усъвършенстване на образованието и възпитанието, разработва Л.Димитров. Взаимното проникване и синтезът между образованието, науката, художествената култура и средствата за масова информация се аргументират като важно условие и предпоставка за пълноценно реализиране на социалните им функции и повишаване на качеството на образованието  /Димитров, Л., 1988/.

   Педагогическото взаимодействие “дете-среда” се определя като приоритет на предучилищното образование през 21 век, като гаранция за изразяване и осъществяване на многостранните възможности за реализация и развитие на детската същност. Предучилищното образование има основна цел “създаването на възможност на всяко дете да развива максимално своите потребности и да се подготвя за училищно обучение  чрез въвеждането му в предметната и материалната среда, ориентирането му в общочовешките ценности и формиране на определени умения и навици за адаптиране към новата среда и към ученето като дейност”/ Гюров, Д.,2006,/.Важно е да се осигури вариативна обкръжаваща среда на детето, подчертава авторът, която е игрова, познавателна и практически целесъобразна, наситена с комуникация и общуване с други възрастни и връстници .

   В Програмата за възпитание на детето от две до седемгодишна възраст педагогическото взаимодействие се определя като основа за диалог между възрастния и детето и се свързва с взаимен материален и духовен обмен на опит.  Детството е период на търсене на информация, когато детето се научава какво да очаква от света и какво светът очаква от него – подчертават Б. Ангелов и Л. Ангелова. Поради това възрастните следва активно да съдействат “за създаването и усъвършенстването на концепцията за действителността, която го заобикаля и в която детето, а по-късно и възрастният човек ще живеят”. Следователно, заключават авторите, “трябва да се съдейства за създаване на подходящи условия за най-ранно усвояване на обществен опит, да се подготвят децата за сложната познавателна дейност и най-вече за развиване на някои социално-нравствени качества” /Ангелова, Л., Ангелов, Б., 2006/.

   Взаимодействието и сътрудничеството между училището и факторите на социокултурната среда е целенасочен и сложен процес на взаимно влияние, необходимо условие за повишаване на качеството и резултатите от образователно-възпитателната дейност. Партньорствата между учители и ученици, родители, органи на властта, потребители на кадри, културни институции, неправителствени организации, църквата допринасят за споделяне на отговорността за възпитанието и образованието на децата и юношите.

   Новите социално-икономически реалности изискват осмисляне и продължаване на добрите традиции, както и обогатяване с нови подходи, модели и механизми на социално партньорство в съвременното образователно пространство.

   Целта на  социалното партньорство е да се подпомага процесът на модернизация на образованието  и синхронизацията му с европейските и световните стандарти. В съвременните социални реалности  да се създава такава социална среда, която да подпомага процеса на повишаване на качеството на българското образование.

   Върху сътрудничеството на училището и факторите в общността оказват влияние социоикономическият статус, културата и ценностите на родителите, практиките  по отглеждането и възпитанието на децата. Социологията дефинира социоикономическия статус като дохода,  професионалното занятие, образованието и престижа на индивида в обществото. Редица изследвания потвърждават, че тези особености определят характеристиките на общностите, в които децата живеят, ролевите модели, поведението им, мотивацията, финансирането, ресурсите, рисковете, безопасността, взаимодействията с учителите и училищата  /Славин, Р., 2004/.

   Новите цели и приоритети пред образователната система изискват както нови направления в съдържанието и нови механизми за управление на интеграцията, така и нови партньори за тяхното осъществяване. В съвременните условия на гражданското общество върху образователно-възпитателния процес оказват влияние и нови субекти – Интернет,  неправителствените организации,  бизнесът, религиозните секти  и др.

   Съвременното училище, предучилищното, извънучилищното и социално-педагогическото заведение са особено сложни, силно отворени системи, с много и разнообразни по характер прави и обратни връзки между отделните елементи. Влиянието на социалната среда върху образованието и възпитанието може да бъде както стихийно, неорганизирано, нецеленасочено, така и организирано и целенасочено.

   Важна мисия на образователно-възпитателните и социално-педагогическите институции е да насочват, координират и организират външните влияния, да педагогизират социалната среда. Взаимодействието и партньорството между учебното и детското заведение и социокултурната среда е решаваща предпоставка за създаване на стимулиращо образователно-  възпитателно пространство.